Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Питам ви — проговори отново той. — Чухте ли, или не чухте?
— Лично аз чух — призна си Димби.
— Искам да чуя какво ще каже Лиско.
— Май че имаше такова нещо — потвърди и Лиско.
— Какво нещо? — настоя Мокси.
— Някой се обади. Отговори на въпроса.
— А така! — рече Мокси. — Някой отговори. А може ли
да отговори някой, ако не съществува?… Може ли да стане нещо от нищо?
— Защо пък от нищо?
— Защото постоянно твърдите, че онези неща не съществуват, че били нищо. Кажи де, каза ли такова нещо?
— Казах.
— Тогава кой извика? Кой отговори? Едно нищо може ли да отвърне?… Предлагам да бягаме!
— Не знам — въздъхна Лиско, — все ми се струва, че сме се излъгали.
— В кое?
— Сторило ни се е. Измама на ухото. Когато някой се напъва и иска да чуе нещо, го чува…
— Не е вярно! Не го чува… Така ли е, Домби?
— Не знам.
— А!… Слушай, с тебе става нещо. Лиско, с нашия Домби става нещо.
— Виж, тук си прав — съгласи се Лиско. — Но те уверявам, че внушението е страшно нещо. И друг път сме го изпитвали.
— Това, което чухме, е привидение и предлагам да се измитаме, докато е време! Разбра ли?
— Добре — предаде се лисичето. — Но преди това да проверим. Домби, повикай го още веднъж!
— Привидениееее — извика отново Домби, — ще дойдеш лиии?
Тишина. Нищо.
— Видя ли бе, Мокси? Слушай мен и няма да сбъркаш никога. Привиденията са абсолютни измислици, защото, ако съществуват, трябва да бъдат направени от нещо. Добре, но ако са направени от нещо, няма да са привидения, защото привиденията са нещо, което е направено от нищо, те са празно пространство, през тях може да се минава, на пипане са меки и създават чувството, че пипаш въздух. А всичко, което е направено от въздух, е плод на нашето въображение. От въздух не е направено нищо.
— А водата?
Лиско преглътна, но никой не го видя в тъмното.
— Водата, Мокси, не е плод на въображението, а на химическа реакция.
— Тогава и привиденията са плод на химически реакции!
— Мокси, разбери, понякога си въобразяваме каквото си щем. Невъзможно е да чуеш гласа на едно привидение. Според
глупаците привидението е съставено от нищо, а как може едно нищо, един въздух, да проговори? Кажи де, може ли въздухът да проговори?
— Тук всички чухме, че проговори.
— Проговори нашето въображение. И ако някой проговори наистина, това може да бъде само някой, нещо живо, нещо, което съществува, а не привидение! — Лиско извика силно: — Привидение, ще дойдеш ли? — Тишина. — Ти си най-глупавото привидение на света! — Мълчание. — Ти си типично тъпо привидение! — Тишина. Нищо. — И така, деца, чухте ли нещо?
— Чухме едно нищо! — засмя се Домби и всички се учудиха, а най-много Лиско. — Или казано с други думи: чухме тишината.
— Ох!… Добре де, убедихте ме — предаде се Мокси. — И сега? Ще продължаваме ли да стоим на това проклето място?
— Да — отвърна лисичето. — Искам да ви убедя докрай, че привидения не съществуват.
— А бе те и да съществуват, какво ще ти търсят по развалините… Хайде да се махаме.
— Напротив — рече Лиско. — Ако разбираш що-годе от привидения, щеше да знаеш, че живеят по развалините.
— И какво?… До сутринта ли ще чакаме?
— Не, защото привиденията се появяват в полунощ.
— И ще им чакаме кефа да се появят? И какво ще спечелим?
— Мокси, още ли не разбра?… Още утре ще разпръснем глупавите слухове. Всеки ще разбере, че привидения няма.
— Хем си правим приключение! — рече Домби.
— И ще чакаме, така ли?
— Защо не?
— Хубаво приключение, пълно с тъмнина и със скука!…
— Тогава да си попеем! — предложи Домби.
— И да поиграем!
Запяха и заиграха: „Ринги-ринги-рае, наш петел играе, чужд петел го гони, да яде балони, пълни с биберони, пълни със бонбони, пълни с макарони, пълни със лимони“… Ех, че хубаво си пееха и играеха! „Ринги-ринги-рае, наш петел играе, чужд петел го гони, да яде балони“…
— Стоп!
— Кой извика стоп?
— Аз! — отвърна Димби.
— Защо?
— Тук става нещо!
— Какво именно?
— Как какво? Не забелязахте ли?
— Какво да забележим?
— Лиско, и ти ли?
— Не, Димби. Какво е станало?
— А! — изненада се Димби. — Едно, две, три, четири… Четирима сме!
— Толкова сме винаги.
— Да, но по едно време не забелязахте ли, че не бяхме четирима, а петима?
Тишина. В тишината — гласът на Лиско:
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — прошепна многозначително Димби, — че преди малко някой беше между нас. Някакво непознато същество. Наметнато.
— С какво?