Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Това, което казваш, е интересно.
— Лиско бе — намеси се Димби, — ти сам казваш, че привидения няма.
— Именно — рече Лиско. — Да докажем, че няма, и да прекратим слуховете.
Тук Мокси кипна и се нахвърли най-напред срещу Домби, като го запита няма ли друга работа, ами споменава за разни привидения точно пред Лиско. След това се нахвърли срещу Димби, който позволява в негово присъствие да се води подобен разговор за привидения. А накрая и срещу самия Лиско. Тук той изля цялата си ярост, а на всичко отгоре и го изобличи, защото не друг, а Лиско е разправял, че привидения няма. И не може да има. Това е научен факт. Съвсем накрая Мокси погледна Лиско в очите и изкрещя:
— Кажи де, има ли, или няма?
— Няма! — отвърна лисичето. — И довечера ще докажем това. С нетърпение чакам да се стъмни. Не ви ли прави впечатление нещо?
— Какво? — запитаха тримата приятели наведнъж.
— Това е първото ни нощно приключение!… Домби, кажи какво си чул.
— Като вървях по пътечката, всички животни се разговаряха, че напоследък в горския дом се появявало някакво привидение. Ама най-обикновено нощно привидение, от тия, дето ги имало в изобилие. Просто се появявало и се привиждало.
— Само това ли?
— Кискало ре. Така разправят. Е, някой каза, че се качвало по гърбовете да ги язди, но другите не вярват.
— И какво разправят още?
— Обичало да души. Стисне за гърлото и души.
Тук Мокси извика, че след малко си отива, и то за дълго, защото Лиско винаги е твърдял, че привиденията не съществуват, а се оказва, че ги има в изобилие, катерят се по гърбовете, стискат за гърлото, кискат се… и…
— Мокси! — прекъсна го Лиско. — Привиденията са плод на човешката фантазия. Те са измислица. И който вярва в привидения, е глупак!
— А ти, като не си глупак — рече Домби, — можеш ли да отидеш довечера до хижата?
— Защо не?
— И да се приближиш?
— Да.
— А да влезеш вътре? — учуди се Димби.
— Ще вляза и ще престоя колкото си искам!
— Този е луд! — извика Мокси.
— Ще вляза, ще престоя и ще си изляза!
— Но ние няма да дойдем — каза Мокси, — така че никой няма да види дали си влязъл, и затова по-добре да не ходиш, щом никой няма да види, защото и да отидеш, ние няма да ти повярваме, тъй като никой няма да те види. Ти можеш да си разправяш, че си отишъл, но ние… такова… Нали, Димби?
— Какво, Мокси? — попита Димби.
— Това… дето му казах.
— Какво му каза?
— Че… няма.
— Е, да…
— И все пак ще отида! — настоя Лиско. — За мен е важно
да вляза и да престоя в тъмнината. Ако съществуват, привиденията трябва да дойдат и да ми го докажат. Така ли е, Димби?
— Е, да… Но ние можем да дойдем най-много до полянката пред хижата. За да видим как ще влезеш.
— Повече и да ме убиеш, не мога! — каза Мокси. — Най-много до полянката, за да се уверя, че си влязъл. Защото ме е страх, разберете. Казал съм ви хиляди пъти, че не искам да ме е страх, пък ме е страх.
— Защо не си внушаваш?
— Какво?
— Трябва да си внушаваш някаква мисъл — започна да пояснява Лиско. — Някаква мисъл, която да е обратна на страха. Например, ако някой започне да си повтаря непрекъснато изречението не ме е страх, ще свикне с мисълта, че не го е страх, и вече наистина няма да го е страх.
— Добре де, колко пъти?
— Извънредно много пъти… Като почнем отсега, та до вечерта. Щом стане довечера, вече няма да ви е страх. Дори ще влезете с мен в хижата.
В следващия миг четиримата започнаха да си повтарят: „Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх.“ Къпеха се. „Не ме е страх.“ Излежаваха се на слънцето. „Не ме е страх.“ Пак се къпеха. „Не ме е страх.“ Тръгнаха по пътечката. „Не ме е страх, не ме е страх.“ Обядваха. „Не ме е страх.“ Легнаха на полянката. „Не ме е страх.“ Заспаха. Нищо. Нито звук. Събудиха се. „Не ме е страх.“ Върнаха се на реката. „Не ме е страх, не ме е страх.“ Окъпаха се. „Не ме е страх.“ Целия следобед. „Не ме е страх.“ Докато залезе слънцето. „Не ме е страх, не ме е страх.“
— Че то много бе, Лиско? Непрекъснато едно и също!
— Да, но страхът ще избяга. А който не чувствува страх, е щастлив. Може би най-щастливите хора, животни или предмети са безстрашните.
— Много мразя това, че ме е страх — призна си Мокси. — Ако започне да не ме е страх, ще стана най-щастливият предмет на света!
И тръгнаха. „Не ме е страх.“ Но спряха. „Не ме е страх, не ме е страх.“ „Защото не ме е страх“, как може да не спреш, не ме е страх, не ме е страх… Колко хубаво танцуват катеричките! „Не ме е страх.“ По дърветата. „Не ме е страх.“ И по тревата. „Не ме е страх.“ И пак по дърветата. „Не ме е страх.“ Грациозно, с чудесни ритмични движения танцуваха те, въртяха се по клоните, изсипваха се като водопад върху тревата и се издигаха като дим към листата, промушваха се зад стволовете, излизаха пред стеблата; катерички и опашки, опашки и катерички; не можеш да разбереш къде почва едното, нито другото, кое точно е първото и кое второто, и всичко, оцветено от отблясъците на слънцето, изрязано върху залеза, пред облаците, а може би танцьорите влизат в слънцето и излизат от слънцето, добре, но слънцето залезе и катеричките станаха червени, още по-червени и се въртят, и се въртят като огън, и чак когато угасна светлината, ансамбълът се прибра да спи до утрото на другия ден.