Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Лиско, Димби и Домби въздъхнаха. Мокси продължаваше да гледа с отворена уста.
— Затвори си устата! — напомни му Лиско.
Чу се шум на затварящ се шкаф.
— Какви красиви неща имало! — въздъхна Мокси. — Какво изкуство!… А ние в това време отиваме при някакви си привидения!…
Отново тръгнаха. „Не ме е страх, не ме е страх.“ Смрачаваше се. „Не ме е страх, не ме е страх.“
Някой се изкиска зловещо зад тях. Всички припнаха по установения ред: най-напред Мокси, след него Домби, после Димби и накрая Лиско, който можеше на бърза ръка да изпревари всички, но се срамуваше.
— Лелей, голям смях ще падне тази нощ! — изкиска се повторно Чими и изскочи от храста.
Когато спряха при варела, Лиско каза, че не са се уплашили, това било само стряскане. Четиримата се съгласиха единодушно. Само Мокси пожела да узнае каква е била птицата. Димби се зае да му обясни, че птиците са най-различни и са много, а някои от тях привечер се кискат. Ето така: Димби започна да се киска. След него Лиско. Образува се голямо кискане. Мокси използува суматохата, за да ритне варела. Когато видеше този варел, магарето го риташе, защото му напомняше за проклетника Чими.
— Какво ли не сме правили! — забеляза с гордост Лиско. — Един ден измъкнахме от дъното на този варел жабока Чимиджимичамиджоми.
— Когото мразя тайно и явно — рече Мокси и нанесе втори ритник на варела.
Отдъхнаха си. „Не ме е страх, не ме е страх.“ Огледаха се. „Не ме е страх, не ме е страх.“
— Видяхте ли, не ме е страх, не ме е страх, колко помага самовнушението, не ме е страх, не ме е страх — каза Лиско.
— Наистина, не ме е страх, не ме е страх — отвърна учтиво Димби.
— Чувството ми за страх изчезна съвсем — призна си Домби.
— Това, Домби, за теб ме учудва много, не ме е страх, не ме е страх — забеляза Мокси.
— Светът, не ме е страх, не ме е страх, се мени, не ме е страх, не ме е страх — отвърна Домби.
— Учудваш ме, не ме е страх, не ме е страх — рече Мокси и тръгна след компанията.
Пресичаха гората на път към Най-голямата поляна. Все повече се здрачаваше. Най-голямата поляна, където четиримата идваха рядко, се оказа по-голяма, отколкото им се струваше. В нейния край изведнъж се появи пустата хижа, някогашен горски дом, който една нощ внезапно изгорял. Сега в дъното на поляната стърчеше каменната му фасада, а прозорците му зееха зловещо и черно.
Мълчаха. И друг път бяха виждали хижата, но тогава минаваха и заминаваха, просто нямаха възможност да й отделят време от приключения и къпане в реката, освен това тя им се струваше неинтересна, а един ден Димби беше казал, че ако влязат вътре, ще се изцапат със сажди.
Продължаваха да стоят и да я наблюдават. Мокси помръдна лявото си ухо.
— Какво? — запита го Лиско.
— Нищо — отвърна Мокси.
Всеки гледаше и си повтаряше наум: „Не ме е страх, не ме е страх.“ Върху каменните стени, там, където някога е бил покривът, сега растеше трева. Но над всичко се извисяваше една трънка. Как се бе покачила там проклетничката? Как бе пуснала корените си? Къде?
— Най-обикновена изгоряла хижа с трънка — продума лисичето. — Вместо покрив — трънка. Хайде. Ще се стъмни съвсем и няма да видим разположението на стаите. Просто няма да знаем откъде да влезем.
— Ще влезеш ти — обади се Мокси. — А аз ще стоя тук. Ясно ли ти е?
— Защо? — уж се учуди Лиско.
— Защото ме е страх, затова! Ние ще стоим тук и ще гледаме как влизаш, и ще ти повярваме. Когато искаш, ще извикаш, за да ни кажеш има ли, или няма привидения. Нали така, Домби?
Домби не отвърна.
Тримата го погледнаха.
— Домби, нали така? — повтори Мокси.
Домби, който в подобни случаи винаги потвърждаваше, и то по няколко пъти, сега продължаваше да мълчи.
— Домби, не чу ли какво ти казах?
— Чух.
— Тогава защо мълчиш като стол?… Приятели, предлагам да почакаме тук. Ако има привидения, ще се появят там и ще ги видим. Ако тръгнат към нас, докато прекосят поляната, аз ще си бъда вече у дома. Нали така, Домби?
Мълчание.