Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Привиденията са измислени от глупаците — побърза да каже Лиско. — Затова ви доведох тук. Да ви уверя. Ще преспим в хижата и ще се убедим.
— Не!
— Мокси, нали искахме приключение?
— Това ли е приключение бе, Лиско? Това ли! Това си е чист ужас! На мен още отсега ми треперят краката. Вижте как се стъмва!
— Казахме, че това приключение ще бъде нощно. Такова си нямаме.
— Сега загазих много — рече Мокси, който вече съвсем не чуваше никого. — Сега в настъпилата тъмнина да ме убиеш не мога да се върна през гората. Домби, тръгваш ли с мен?
— А… Защо?… Нека видим има ли, или няма.
— Домби, харесваш ми, дявол да го вземе! — Лиско потупа приятеля си по гърба. — Какво става с теб? Просто ме удивяваш!
— Защото нещо ми подсказва, че няма — отвърна Домби.
— Браво, Домби! — извика Лиско. — Приятели, кой ще дойде с мен?
— Аз? — отвърна Домби.
А!… Такова нещо се случваше за първи път. Лиско примижа и изгледа доброволеца отстрани, докато Мокси и Димби отидоха при него, искаха да го видят отблизо, дори го пипнаха.
— Той е — доложи Мокси. — Само че е полудял… Тогава?… Че тя каква стана?… Димби, поне ти ще останеш при мен, нали?
— Не мога, Мокси. Това е невъзможно, щом тръгва Домби.
— А кой при мен? — учуди се Мокси. — Аз не мога сам.
— Ще се научиш — усмихна се Лиско. — Поне ще бъдеш далеч от хижата. Хайде, тръгваме!
Мокси застана пред тях, дори легна на пътя им, молеше поне един да остане с него, но тримата го заобиколиха и продължиха към хижата.
Без да губи надежда, магарето пристъпваше зад тях и продължаваше да моли, докато накрая каза нещо от този род: „Вие сте луди! Знаете ли къде отивате? При привиденията отивате! Те съществуват и Лиско ни лъже, че не съществуват. Попитайте когото и да е, дори някое дете, и ще ви каже, че светът е пълен с привидения, а подобни запустели хижи просто гъмжат от привидения до тавана, до трънките, все от привидения, които ти се качват по гърба, стиска те за гушата, кикотят се и се кискат… Лиско, Лисенце, приятелю мой, спри и чуй какво ще ти кажа… Проклетнико, ти си най-проклетият проклетник, който ни докарва най-проклетите беди!…“
Трева, коприва и бъз покриваха някогашния двор на сградата. По стените пълзяха всички видове увивни растения сякаш желаеха да скрият хижата от света и да я предоставят на тайнствените й обитатели. Лиско трепна и спря. Почувствува до себе си треперещия Домби.
— Какво има? — запита Домби и Лиско усети дъха му в ухото си.
— В този прозорец свети ли нещо, или така ми се струва?
— Свети — рече този, който бе предизвикал нощното приключение, вече разколебан, готов да побегне и да си признае. — Лиско, какво свети? Кажи, какво свети?
— Разбрах, Домби… По-спокойно. Задната стена липсва и…
Приближиха се другите двама.
— Тук има някой — прошепна Димби. — Какво свети там?
— Вечерницата — прошепна Лиско. — Влязла е в прозореца… Внимание, първи ние с Домби, а после вие.
Двамата изкачиха пет стъпала и се озоваха на циментовата площадка. Зад нея зееше главният вход. Лиско надзърна през него.
— Домби — прошепна лисичето, — ако съществуват привидения, това е най-доброто място за тяхното появяване. Има дупки, ниши, изгорели врати и много стълби, а под стълбите — достатъчно празни пространства. Привиденията могат да си правят конгресите тук.
— Не говори така, че ме плашиш — помоли се Домби.
— Какво каза пак? — запита Мокси.
— Вие защо не чакате вън? — зачуди се Лиско.
— По-добре да сме в група — рече Мокси. — Вече е дошло времето да се движим в пакет. На такова място трябва да се движим само групово. И да се държим един за друг.
— Мокси, не се излагай! Мислиш ли, че тези, от които се плашиш, съществуват?
— По този въпрос по-добре да мълчим.
— Защо шептиш?
— От учтивост… Не разбирате ли, че целият треперя?
— Че ти трепериш във всички приключения! — засмя се Домби.
— Домби, ти ли казваш това?
— Аз.
— А чуваш ли се какво говориш? Ако ме нямаше мен, първото място по страх щеше да бъде твое.
— Пак шептиш, Мокси, пак шептиш! — Домби извика: — Защо шептиш, а? Страхуваш ли се? — Гласът му закънтя. — Привидения, къде сте? Защо се бавите? Не виждате ли, че ви чакаме?
— Домби, тихо! — помоли се Мокси. — Разбрахме, че не те е страх.
— Но защо тихо?
— Защото в хижите се пази тишина.
— Ойларипииии! — провикна се Домби.
— Домби, какво ти става?
— Весело ми е! — Домби издигна глава към тавана: — Привидениеее, ще дойдеш лиии?!
— Ще дойда, ще дойда! — отвърна някакъв глас.
Абсолютната тишина, която бе настъпила, се наруши едва
на втората минута от Мокси. Той искаше да знае само едно — някой наистина ли отговори на така поставения от Домби въпрос.