Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Е, не е чак толкоз голяма — рече Димби.
— При това изгоряла — добави Мокси.
Този разговор продължи три часа. Към обед Димби погледна часовника си и тъкмо щеше да каже, че е станало късно, по пътеката се зададе Лиско. Той се приближи кротко и отмина, без да забави стъпките си. Мокси беше толкова учуден, че дори забрави да пасе. Слънцето пареше гърба му, наблизо имаше хубава сянка, но Мокси продължаваше да стои неподвижно, докато не чу гласа на Димби. Димби изрази дълбокото си учудване от факта, че Лиско минава край тях така, както се минава
край камъни. Домби употреби вместо камъни друга дума. Той каза:
— Лиско мина край нас и не ни забеляза, сякаш не сме негови приятели или хора, а килигариконди.
Така бе открито дълбокото значение на измислената вчера дума.
Поговориха около един час за значението на думата, но след това смениха темата отново с Лиско. Още един час изтече в размяна на мнения и възгледи за оня, който дори не умее да минава както се полага край приятели, а минава, сякаш се намира пред някакви килигариконди.
— Няма да го погледна до края на живота си! — заключи Мокси. — Дори да живея по-дълго, пак няма да го погледна.
— А аз пък, ако имам две филии, намазани с нещо вкусно, и оня умира пред мен от глад, няма да му дам нищо — заключи Домби. — Нека се измъчва от глад, задето ме остави сам в такава празна хижа, и то нощем… Димби, обиден съм ви.
— За какво бе, Домби?
— Обиден съм и на теб, и на Мокси, задето още не сте ме запитали какво се случи снощи, след като ме оставихте сам в такава голяма празна хижа.
— Забранявам! — извика Мокси. — На тази поляна никой няма право да разговаря за работи, които са станали снощи!
— Пък и хижата не е чак толкоз голяма — все пак напомни Димби.
— Който иска да стои тук, трябва да мълчи! — настоя Мокси. — Забранявам да се говори и за оня!
Настъпи желаното мълчание. Всеки се премести на сянка, полегнаха си, заспаха си сладко и се събудиха чак след два часа, когато чуха стъпките на Лиско. Лисичето отмина, без да ги погледне, сякаш те не бяха негови приятели или хора, а най-обикновени килигариконди.
— Все пак бих искал да отбележа нещо — заяви внезапно Димби, като продължаваше да гледа след отдалечаващата се опашка.
— Какво искаш да отбележиш? — запита Домби, който вече беше започнал да трепери.
— Килигариконди сме не ние, а той.
— Какво? — запита Мокси, който също трепереше.
— Нещо ми подсказва, че това, което минава непрекъснато край нас, не е никакъв Лиско, защото не може да бъде той, а
си е най-обикновен колигариконд. Само че…
— Само че?
— Само че приел образа на Лиско.
Някъде се обади кукувица. В тишината тримата приятели брояха. Тя изкука дванайсет пъти.
— Колко ти е часът? — запита Мокси.
— Трийсет и седем — отвърна Димби.
— А кукувицата удари дванайсет.
— Защото непрекъснато лъже — рече Димби. — Моят часовник си е редовно точен… Мокси, защо трепериш?
— Защото започнаха да се случват тайнствени работи, които ми са противни.
— Предлагам да си вървим — рече Домби.
— А! — изненада се Димби. — Домби, ти предлагаш да си вървим?
— Ами какво ще правим тук? Вече мина почти целият ден.
— Забранявам! ~ извика Мокси. ~ Никой няма да мърда оттук!
— Защо?
— Защото той ще продължава да минава и не желая да бъда сам.
— Кой ще минава?
— Оня.
Лиско се показа отново по пътеката. Той спря, кажи-речи, пред челото на Мокси, постоя мълчаливо около пет минути и без да каже каквото и да е, отмина.
Домби напразно зовеше своя приятел да забави темпото. Мокси спря едва като стигнаха до Средно голямата полянка. Домби се приближи запъхтян и дълго време не можеха да си кажат дума, тъй като не можеха да си поемат въздух. Чак тогава се приближи и запъхтеният Димби.
Първото нещо, което успя да изрази Димби, когато си върна възможността да говори, беше учудването, че Домби се е уплашил. Домби отвърна, че никакво привидение не може да го уплаши, но когато става дума за килигариконд, това е друго.
— Ако искате, елате довечера отново в хижата — рече Домби, — нека дойде привидението, да върши каквото си ще с мен, окото ми няма да мигне, но на килигариконди не издържам. Това не се понася — край тебе да минава твоя първи приятел, а да не бъде той, а друго нещо. И не напразно снощи той си измисли думата, без да й знае значението. Ето ти го и значението!
— Това е вярно — рече Мокси. — Това, което казваш, си е точно така. Случи се най-страшното и за мен не остана нищо друго, освен да си сменя гората. Но и там ще ме намери. Килигарикондите намират всичко.
— Така че умирам от страх! — призна си още веднъж Домби.