Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
„Това е вече друго — мислеше си лисичето. — То се яви с
воал, по всички правила, и доказа, че съществува.“ Лисичето уж не усещаше как потреперват крачетата му. И какво беше забравило да прави? Да. Беше забравило да затвори устата си. Опита се, но не можа. Челюстта му се беше сковала от страх. Ами сега?… Краката на Мокси продължаваха да чаткат върху цимента. Димби не се виждаше в тъмнината.
— Какво ви казах! — извика весело Домби. — Съсредоточихме се и видяхме каквото искахме. Хубаво привидение си измислихме, нали, Лиско? По едно време помислих, че е истинско! Чудесно беше! Красиво!… Хей, защо мълчите?… Мокси, какво ти стана?… Димби? А!… Защо треперещ?… Лиско!… Ей, лисиче, приятелю!… А!… Лиско, и ти ли?…
— И аз, Домби.
— Всички сте ненормални! — извика Домби.
— Признавам — призна си Лиско. — Вече можеш да ми кажеш всичко и да ме наречеш всякак.
— Ттто ббеше ссъщото!
— Кое, Димби?
— Което играеше на хорото.
В следващата секунда тримата се сблъскаха на входа, който в момента играеше роля на изход. В тъмнината бягаха така: първи — Мокси, после Димби и само едни гърди зад него Лиско. Между нас казано, лисичето можеше да си плюе на петите и да изхвърчи пред всички, но се срамуваше.
— Какво бе, какво им стана на тия пикльовци? — изкрещя Чимиджимичамиджоми, като влезе с наметнат през рамото воал. — Защо избягаха?
— Браво, Чими! Отлично!
— Ама къде отидоха?
— Беше като истинско!… Сега ще ме уважават цял живот.
— Домби, само толкоз ли?
— Бъди спокоен, Чими.
— Не съм спокоен. Проклетиите още не са започнали… Къде отидоха?
— Ще се върнат.
— Но кога? Защото тепърва има да стават големите проклетии.
— Винаги са се връщали.
— Тогава защо бягат, като се връщат?
— Такива сме, Чими. Уплашим се, избягаме, но после размисляме и се връщаме.
— Защото ще последват огромни проклетии.
— Браво, Чими! — Домби го удари по рамото.
— Не удряй така!… Защо избягаха?
— Защото, Чими, според мен това беше най-страшното приключение. С нереално същество. Дори Лиско изгуби ума си…
Чими размаха воала пред себе си. Беше му горещо, беше уморен от напрежението, но жадуваше за още, умираше за новите невероятни проклетии.
— Много се бавят — рече Чими. — Но ще ги чакам и до утре…
Тази сутрин Мокси мразеше света. Бяха му противни тревите, дърветата, птичките, песните им, росата, слънцето и топлината на слънцето. Мразеше ги, но тайно се радваше, че ги вижда още веднъж, че всичко си е на мястото, че ей сега ще се изправи на крака да се напасе хубаво след безсънната нощ. Спомените за тази нощ нахлуваха в главата му, но магарето ги гонеше, не искаше да си спомня за станалото, а мисълта, че е първото магаре, успяло да види привидение, не само че не го изпълваше с гордост, но предизвикваше отвращението му. Да, Мокси се отвращаваше от мисълта, че е приятел на Димби и Домби, но се презираше, че е приятел на оня, дето и името му не бива да се спомене, този, който иска на пипне всичко, да види с очите си, да чуе с ушите си и да помирише с носа си. Че то, както върви, този никаквец някой ден ще поиска да види какво има в собственото му сърце.
Сега е въпрос на изправяне. Въпросът е веднъж да започна да се надигам, а после ще видим… Ако не бях гладен, нямаше и да помисля за ставане, но какво да правя, коремът, това е първото мое нещо, което сутрин се сблъсква със слънцето. Моят корем, това е един заоблен хълм, една същност, една индивидуалност.
Димби се приближи и седна настрана. Държеше захапана ябълка. Като го видя, Мокси отпусна глава и забрави, че трябва да става.
— Мразя те! — прошепна Димби.
— А аз тебе!
— Презирам те!… И Домби!… А за оня да не говорим.
— А аз те ненавиждам и те мразя, и те презирам едновременно. И Домби! И оня! И не искам да ви видя! Нито днес,
нито утре, нито до края на живота си.
— Да, но аз те мразя повече.
— Ти ще ми кажеш кой кого мрази повече!…
— Да, но аз те мразя по-хубаво.
— Виж какво, ако нямах известни съображения, веднага щях да те изгоня от поляната си!… Какво държиш в ръката си?
— Ако не те мразех, веднага щях да те питам какви ти са съображенията, но няма да те питам, защото те мразя и те ненавиждам… Ябълка.
— А пък аз ще ти кажа какви са съображенията ми, за да не помислиш, че са от друго естество: не те гоня, защото, ако дойде оня, не желая за разговарям с него и ти ще му кажеш да си върви и повече да не се мярка насам… И махни тази ябълка от линията на погледа ми. Винаги я поставяш на линията на погледа ми.
Мокси разбра, че не е по силите му да лежи повече, ядеше му се, забави ли се още, росата ще се изпари, а сутрин тревата без роса му приличаше на обезросена.