Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Димби, каква беше думата?
— Килигариконди.
— Понеже от снощи си блъскам главата — обясни Мокси, пасейки — и не мога да си я спомня.
— А пък аз мисля все за нея — рече Димби. — Този, когото наричаме оня, умее да ти се набие в главата. Непрекъснато мисля все за тази дума. Ще видиш, че накрая ще излезе важна.
— И какво значи? — запита, пасейки, Мокси.
— По-късно щял да й натамани значението.
— Но ти държеше ябълка — забеляза Мокси, пасейки.
— Да.
— Не си отивай.
— Знам. Ще почакам да му кажа всички ония работи от твое име.
— Откъде взе тази ябълка? — запита Мокси, като си пасеше.
— Понеже ти не искаше да говориш с него, всичките работи от твое име ще му ги кажа аз.
— Някои постоянно си взимат отнякъде ябълки и си ги ядат — пасейки, рече Мокси.
— Ако искаш, вземи я — рече Димби.
— Ще я взема — престана да пасе Мокси, — понеже ти се сърдя. Иначе за нищо на света… Но Домби ме учуди.
— Остави се, Домби излезе герой. Просто невероятно, но факт.
— А според мен, след като Лиско снощи се уплаши, Домби автоматически се превръща.
— В какво се превръща?
— Неудобно ми е да го кажа, да не речеш, че правя заговор.
— Разбирам.
— Какво точно разбра?
— Домби автоматически се превръща в шеф на нашата банда… След като Лиско, такова…
— Не знам. Ти го каза.
— Отдавна не бях виждал Лиското уплашен… Сега внимавай, пристига Домби.
— Не знам. Аз ви се сърдя на всички.
— И аз.
Домби се приближи и седна настрана. Мокси изгълта ябълката и започна да си пасе наново. Димби откъсна една тревичка, сдъвка я и погледна над гората, все едно, че там ставаше нещо много интересно. Домби бе забил поглед в земята. Изтече една минута. Без да вдигне глава, той каза:
— Много се страхувате, ей!… Избягахте и ме оставихте сам. Продължителна пауза.
— Както виждаш, аз си паса и не ти обръщам внимание.
Тишина. Още по-продължителна пауза.
— А пък аз ви се сърдя на всички, дето избягахте и ме оставихте сам.
Още по-продължителна пауза, след която се намеси Димби:
— Както виждаш, никой не ти говори.
— И автоматически трябва да млъкнеш! — настоя Мокси.
Тишина.
— Килигариконди! — въздъхна Домби. — Тази дума ми се наби в главата и не мога да я извадя отвътре… Ненавиждам ви! Всички!… И тебе, и тебе… И оня!…И не искам да ви видя нито днес, нито утре, нито до края на живота си!… Задето избягахте и ме оставихте сам срещу… да не казвам какво.
За първи път всеки се сърдеше срещу всеки. Друг път, когато се сърдеха, те се сърдеха глупаво — всички срещу Лиско, но сега всеки се сърдеше на другия.
И все пак те си обещаха негласно, че ако оня се зададе, всеки ще продължава да мълчи докрай, докато Лиско се обиди или засрами, да си отиде най-после и да ги остави завинаги на мира, до края на живота, защото само той им обърква спокойния живот и ги ангажира в опасни рискове с опасни за живота последици.
Лиско се приближаваше. За по-сигурно Мокси се обърна с гръб. Лиско се приближаваше. Димби погледна надолу. Лиско се приближаваше. Домби, като победител-герой, погледна към облаците, Лиско се изравни с тях. Всеки се вкамени. Но вместо да спре, Лиско отмина. Домби свали поглед от небето и го отправи към опашката на отминаващия си приятел.
Мълчание. Много силна тишина.
— Какво стана? — изтропа с крак Мокси.
— Отмина — рече Домби.
— Защо? — поиска да знае Мокси.
— Дори не ни забеляза — рече Димби.
— Защо? — извика Мокси. — Кой му дава това право да минава и заминава, без да се спре до приятелите си. Ами че тези приятели може би искат да му кажат нещо!
— Да, Мокси, но той отмина — рече Димби.
— Няма го — отбеляза Домби.
Мокси заяви, че така всъщност си е по-добре. Така няма да стане нужда да му казват обидните неща в очите. Домби се съгласи и допълни, че мълчанието изразява най-добре презрението. Димби изрази съгласието си с двамата, но допълни, че все пак ще бъде по-добре, ако оня се върне.
— Защо? — запита Домби.
— Защото щях да излея яда си върху него, а сега трябва да се сърдя отново на вас, тъй като ви презирам от дъното на душата си — и теб, Домби, и теб, Мокси — задето създавате условия да се страхуваме по разни изоставени хижи.
— Аз ви мразя повече! — побърза да се изкаже и Мокси. — Както си паса на поляната, вие идвате и ме отвличате от заниманието всеки ден, а в това време другите магарета си пасат и си гледат кефа.
— Аз трябва да ви се сърдя най-много — подхвана и Домби. — Защото ме оставихте самичък в такава голяма хижа.