Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— С нещо бяло. Беше се хванало на хорото.
— А пееше ли?
— Ръката му беше малка.
— А пееше ли?
— И студена.
— Отде знаеш?
— Хвана се за мен.
— И пееше ли?
— Играеше.
— Но не пееше?
— Там е работата, че пееше.
— Кресливо, нали?
— Да.
— И на мен ми се стори такова нещо — призна Лиско.
— А на мен не ми се стори, а го видях и го чух, дори пипнах ръката му. То се държеше за мен и играеше.
Мокси заяви, че не знае нищо по-страшно от това, четирима души да играят хоро в тъмното и по едно време да станат петима, а после отново да се превърнат в четирима. Според него няма нищо по-зловещо от това, четирима души да си пеят. И по едно време да запеят петима, и докато се усетиш — отново станали четирима. Освен това ръката на това непознато нещо да е мъничка и студена. Студената ръка е белег на опасен характер. Мокси и този път прикани да се метлосат веднага, защото Лиско отново е успял да ги набута в опасно приключение с много уплаха и абсолютно никакъв смях.
После Димби увери приятелите си, че е видял с очите си как непознатото същество се вмъкнало в хорото и после как леко се оттеглило не знам къде.
— Едната му ръка се държеше за моята — завърши Димби, — а другата му ръка държеше ръката на Домби.
— Домби, вярно ли е? — изгледа го Лиско, но в тъмното не можеше да прочете нищо по лицето му.
— Беше много интересно! — извика весело Домби. — Да поиграем още! Може да дойде втори път!…
Хванаха се за ръце и запяха, но никой не направи нито крачка. Стояха, пееха и се брояха. Песента им беше вяла, едва се разбираше, че пеят.
— Приятели, играйте! Мокси, защо не пееш?
— Не мога, Лиско. Броя.
— До колко си стигнал?
— До две. Нататък ме е страх да броя.
— Но както виждаш, четирима сме.
— Море, не се знае.
Хорото се завъртя отново, а и песента се оправи, но изтече доста време, а петият не се появи да докаже, че съществува. „Какво нещо — мислеше си Лиско, — чрез самовнушението можеш да видиш и чуеш каквото си щеш. Но смелостта на Домби не ми излиза от ума. Домби стана по-смел и от мен. На какво може да се дължи?…“ Лисичето наблюдаваше приятелите си, докарани сред тъмнината и развалините лично от него да играят на ринги-ринги-рае и да чакат полунощния час, за да сложат край на един слух. Но ще успеят ли? Наистина ли не съществуват ония неща? Често си е задавал този въпрос и си е отговарял твърдо, че не съществуват, и все пак… Не привидението, а Домби е загадката на това приключение. Защо? Кое го кара да бъде смел?
— Да спрем! — предложи ненадейно Домби.
— Защо? — поиска да знае Димби.
— Хрумна ми нещо, но ми отхрумна, защото ще се изложа.
— Кажи, кажи.
— Изглежда, че е глупаво.
— Кажи го! — настоя Лиско.
— Викам си — започна Домби, — щом говорим толкова за внушението, защо не опитаме нещо, което не сме опитвали… Да се наредим тук и да почнем да си въобразяваме, че до стената се появява онова.
— Кое? — запита Мокси.
— Това, за което сме дошли… А, Лиско?
— Че да опитаме.
— Защо не!
— Но да си въобразим силно!
— Какво да си въобразяваме? — запита Мокси.
— Че пред стената минава привидение — отвърна Домби.
— Не искам!
— Добре де, ще си въобразяваме само ние.
— А аз какво да правя?
— Ще почиваш.
— Еднооо! — започна Лиско.
— Двеее! — обади се Домби.
— Три! — заключи Димби.
Когато някой се освободи от страха си, става по-симпатичен, мислеше си Лиско. Както Домби сега. Той е вече по-симпатичен и от мен. Изглежда, че страхът е голяма спирачка… но какво бъбря! Съсредоточи се бе, глупаво лисиче! Къде ти е мисълта? Защо не се центрираш? Нали искаш там, пред стената, да премине едно привидение? То няма да премине, разбира се, защото привидения има, колкото има килигариконди. Стой! Какво значи килигариконди? Това е нова дума. Сега ми хрумна. Чудесна е, остава само да й измисля значение. Но понеже не мога да й измисля, ще я оставя така, без значение. Килигариконди. Единствено число — килигариконд. Може би някой ден ще ми потрябва, ще намеря и значението й… А бе, Лиско, защо не се съсредоточаваш?
— Мокси, какво правиш?
— Почесвам се.
— Недей.
— Сърби ме.
— Знаеш ли какво е килигариконди?
— Не — призна си Мокси. — Нищо не знам. В културно отношение съм много зле… и какво значи?
— Това е нова дума. Трябва да й се намери значение.
— Тихо! — упрекна ги Домби.
Лиско отвори уста да се извини и си остана така. Краката на Мокси зачаткаха по цимента. Тъмнината пречеше на Лиско да разбере какво правят другите. Но същата тази тъмнина не пречеше да се види как едно дребно, покрито с воал същество минава пред стената. То вървеше бавно и не обръщаше внимание на никого. Мина пред стената и изчезна.