Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Предстои ви дълго пътуване.
— Приятелю, ако трябва, ще отидем и в Гандахар, за да се измъкнем от демоните, чумата и полуделите гролими. Ако се случи най-лошото, ще се скрием сред пастирите на слонове. В края на краищата слоновете не са чак толкова лоши животни.
Мелценът се усмихна за миг.
— Благодаря за храната — рече той, после пъхна хляба и сиренето под дрехата си. — Желая ви късмет, когато стигнете в Гандахар.
— Пожелаваме ти същото, когато се добереш до крайбрежието — отговори му Силк.
Приятелите изпратиха с погледи непознатия мелцен.
— Защо взе парите му, Келдар? — попита Ерионд с любопитство. — Помислих си, че просто ще му подарим храната.
— Неочакваните и необясними прояви на милосърдие се запазват за дълго в съзнанието на хората, Ерионд, и в крайна сметка любопитството надделява над благодарността. Взех парите му, за да съм сигурен, че утре този човек няма да ни опише пред някой любопитен войник.
— О — каза момчето малко натъжено. — Прекалено е лошо, че нещата се развиват по този начин, нали?
— Както казва Сади: „Аз не съм създал този свят, само се опитвам да живея в него“.
— Е, ти какво мислиш? — обърна се Белгарат към фокусника.
Фелдегаст го изгледа с присвити очи.
— Ти си непоколебимо решен да минеш направо през центъра на Вена — край Мал Яска. Да разбирам ли, че становището ти е такова?
— Нямаме друг избор. Разполагаме с много малко време, за да стигнем до Ашаба. Ако изберем друг маршрут, ще закъснеем безнадеждно.
— Тъкмо това си мислех, че ще кажеш.
— Знаеш ли някакъв път, по който би могъл да ни преведеш през Вена?
Фелдегаст се почеса по главата.
— Пътуването ще бъде опасно, древни — изрече несигурно той. — Като имаме предвид гролимите, чандимите и пазачите на храма.
— Но не и толкова опасно, колкото ако пропуснем срещата в Ашаба.
— Добре. Щом си толкова твърдо решен, предполагам, че ще успея да ви преведа.
— Добре — рече Белгарат. — Да тръгваме незабавно.
Особеното съмнение, промъкнало се в съзнанието на Гарион преди няколко дни, стана по-силно. Откъде накъде дядо му задаваше такива въпроси на човек, когото една познаваше? Колкото повече мислеше за това кралят на Рива, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че се случват много повече неща, отколкото човек може да забележи на пръв поглед.
14.
В късния следобед стигнаха Мал Ракут, мрачен град, разположен по двата бряга на тинестата река Раку. Крепостните стени бяха високи, на равни интервали по тях се издигаха черни кули. Безброй бежанци се бяха струпали пред градската стена и умоляваха местните жители да ги пуснат да влязат, ала портите бяха здраво залостени. Стрелци с арбалет и стояха в плътни редици по бойниците.
— Това дава отговор на нашия въпрос, нали? — каза Гарион на спътниците си, когато спряха на върха на един хълм, издигащ се на известно разстояние от града.
— Очаквах го — изсумтя Белгарат. — Всъщност не се нуждаем от нищо специално в Мал Ракут, затова няма никакъв смисъл да настояваме да влезем в града.
— Ами как ще прекосим реката?
— Доколкото си спомням, на няколко мили нагоре по течението има сал — обади се Фелдегаст.
— Нима салджиите не се страхуват от чумата както гражданите на Мал Ракут? — попита Дурник.
— Салът е с две макари на двата бряга на реката и го теглят впрягове волове на сушата. Салджията само прибира парите на пътниците. Ала се опасявам, че сега ще струва ужасно скъпо.
Салът се оказа голяма дървена платформа с издигнати полегати краища за по-лесно качване и слизане, вързана с тежки въжета, опънати между двата бряга на жълто-кафявата река.
— Назад! — изкрещя един изцапан с кал мъж до впряга волове. — Не искам да ме заразите с отвратителните си болести.
— Колко ще струва да ни прекараш на отсрещния бряг? — попита Силк.
Мъжът ги изгледа алчно, преценявайки дрехите и конете им.
— Една жълтица — заяви категорично той.
— Но това е направо обирджийство!
— Опитайте се да преплувате тогава.
— Плати му — рече Белгарат.
— Няма да стане — отвърна Силк. — Отказвам да ме мамят — дори и тук. Остави ме да помисля малко. — Дребничкият драснианец се взря в алчния салджия, после каза замислено: — Дурник, ти нали имаше брадва?
Ковачът кимна и потупа брадвата, привързана към седлото на коня му.
— Смяташ ли, че е възможно да промениш решението си, приятелю? — жално попита драснианецът салджията.
— Казах — една жълтица — повтори упорито той.
Силк въздъхна.
— Имаш ли нещо напротив първо да огледаме сала ти? Не ми изглежда много стабилен.
— Както искаш. Но те предупреждавам — няма да мръдна, докато не платите.