Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
Силк погледна Дурник и каза:
— Вземи си брадвата и ела с мен. — Дурник слезе от коня и откачи брадвата от примката на седлото. След това ковачът и драснианецът се спуснаха по хлъзгавия бряг и се качиха на сала. Силк потропа с крак по дъските.
— Хубаво салче — каза той на салджията, който се бе приближил, но предпазливо стоеше на известно разстояние от тях. — Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си за цената?
— Една жълтица. Или приемайте, или ми се махайте от главата.
— Знаех си, че ще кажеш точно така — въздъхна Силк и се обърна към Дурник. — Ти разбираш повече от мен от салове и лодки, приятелю. Според теб колко време ще е необходимо да натрошим това корито?
Салджията се взря в него и зяпна.
— Я откърти две-три дъски от носа откъм реката, Дурник — каза Силк. — Имаш достатъчно място да се развъртиш здравата.
Отчаяният салджия сграбчи една тояга и затича към тях.
— Внимателно, приятелю — каза му Силк. — Напуснахме Мал Зет едва вчера и вече започвам да чувствам, че полека-лека ме втриса.
Салджията замръзна.
Дурник се усмихна широко и почна да кърти дъските в предната част на сала.
— Моят приятел, дето се труди ей там, е дървосекач — продължи Силк дружелюбно. — Брадвата му е ужасно остра. Обзалагам се, че може да нацепи това старо корито за не повече от десет минути.
— Вече виждам водата — обади се Дурник и демонстративно опипа острието на брадвата си с палец.
— Продължавай, продължавай — небрежно подхвърли Силк.
Салджията ги гледаше като обезумял.
— Какво мислиш по въпроса да преговаряме за цената, приятелю? — попита го Силк. — Вече съм почти сигурен, че ще постигнем съгласие, след като положението ти стана напълно ясно.
Когато се озоваха в средата на реката и салът започна да се клати силно, подхванат от течението, Дурник се приближи към носа, изправи се и погледна откъртените дъски от носа.
— Какво има, скъпи? — попита го Поулгара.
— Нищо, Поул — отвърна той. — Знаеш ли? Всъщност никога през живота си не съм чупил нищо нарочно.
Вечерта приятелите опънаха палатките си на завет, сред горичка кедри недалеч от реката. Небето, спокойно и синьо още от пристигането им в Малореа, по залез слънце изведнъж доби заплашителен вид. Разнесе се тътен на гръмотевици, остри езици на светкавици прорязаха облаците на запад.
След вечеря Дурник и Тот излязоха от горичката да огледат наоколо и не след дълго се върнаха със сериозни лица.
— Боя се, че ни предстои да претърпим известен период лошо време — каза ковачът. — Усещам го по въздуха.
— Мразя да яздя в дъжда — оплака се Силк.
— Повечето хора изпитват същите чувства като теб, принц Келдар — обърна се към него Фелдегаст. — Но лошото време обикновено задържа всички останали у дома, разбираш ли. Ако се вярва на онова, което ни каза гладният мелцен, да вали ще е по-добре.
— Той спомена за някакви чандими — рече Сади и се намръщи. — Какво точно представляват те?
— Чандимите са орден в църквата на гролимите — отговори му Белгарат. — Когато Торак построил Ктхол Мургос, той превърнал някои гролими в хрътки, които трябвало да обхождат цялата област. След Воу Мимбре, щом Торак изпаднал в непробуден сън, Урвон възвърнал човешкия образ на половината от тях. Онези, които отново станали хора, били магьосници, притежаващи по-голям или по-малък талант. Те са в състояние да общуват с онези, които останали хрътки. Връзките между тях са много силни — както тези между вълците в глутница — и всички са фанатично верни на Урвон.
— И тъкмо те са източникът на мощта на Урвон — добави Фелдегаст. — Обикновените гролими непрекъснато заговорничат един срещу друг или срещу онези, които са на по-висше ниво в йерархията, ала чандимите на Урвон са държали в подчинение малореанските гролими в продължение на петстотин години.
— А какво можете да ми разкажете за пазачите на храма? — добави Сади. — Те какви са — чандими или гролими?
— Обикновено не — отговори Белгарат. — Сред тях, разбира се, има и гролими, но повечето са малореански ангараки. Те са били набрани още преди битката във Воу Мимбре, за да служат като лични телохранители на Торак.
— Че защо са му притрябвали на Торак телохранители?
— Никога не съм могъл да намеря задоволителен отговор на този въпрос — призна възрастният вълшебник. — Както и да е, след Воу Мимбре все още са останали неколцина от тях — едни са призовани по-рано, други са ветерани, ранени в редица битки и след това изпратени по домовете си. Урвон ги убедил, че приказва от името на Торак и че сега те трябва да дадат клетва за вярност нему. След това пазачите събрали още млади ангараки, за да попълнят празнините в своите редици. Сега задачата им е не само да вардят храма. Когато започнал да има пререкания с императорите в Мал Зет, Урвон решил, че има нужда от добре подготвена военна сила, затова увеличил броя им и ги превърнал в армия.