Господарят демон на Каранда

— Да приема ли, че вече си правил това? — измърмори Сади.

— Имал съм известни недоразумения с пазачите на храма — призна Фелдегаст.

Дурник взе чугунената тенджера, която Поулгара му беше дала, и я сложи в огъня. Когато се нажежи, я измъкна с една здрава тояга, сложи острието на един счупен нож върху един заоблен камък и постави тенджерата върху него. След това взе брадвата си и я вдигна с тъпата страна над тенджерата.

— Ще я счупиш — опита се да предскаже последствията от действията му Силк. — Чугунът е прекалено крехък и не бива да чукаш по него.

— Имай ми доверие, Силк — рече ковачът, усмихна се и лекичко започна да почуква тенджерата. Звуците, който се разнесоха, не наподобяваха глухото кънтене на чугуна, а звучаха ясно с отчетливия звън на стомана — песен, която Гарион познаваше от най-ранното си детство. Ковачът сръчно измени формата на тенджерата, превръщайки я в шлем с плосък връх и свирепи на вид предпазни пластини за носа и бузите. Гарион разбра, че старият му приятел мами по мъничко, защото усети едва доловимия тласък на волята на Дурник, насочен към шлема.

След малко ковачът потопи шлема в кофа с вода и нажеженият метал изсъска застрашително, вдигайки цял облак пара. Ала капакът на тенджерата, който майсторът възнамеряваше да превърне в щит, се оказа истинско предизвикателство дори за неговата изобретателност. Стана съвсем очевидно, че ако иска да му придаде нужните размери, щитът ще стане толкова тънък, че дори удар с кама ще го пробие, да не говорим за атака с копие или с меч. Докато чукаше върху звънтящия капак на тенджерата, ковачът внимателно обмисли този факт, после направи едва забележим жест към Тот. Гигантът кимна, отиде до брега на реката, върна се с кофа, пълна с глина, и я изсипа в центъра на нажежения до бяло щит. Металът издаде силно съскане, ала Дурник продължи да го удря с брадвата.