Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— В думите ти се чувства здрав разум — отвърна любезно Силк.
Поулгара взе самун черен хляб и голямо парче сирене от запасите си и ги подаде на драснианеца.
Мелценът слезе от коня си, сложи няколко монети на камъка, след това се оттегли на безопасно разстояние.
— Откъде идваш, приятелю? — попита Силк, докато вървеше към камъка.
— Бях в Акад в Катакор — отговори гладният човек, наблюдавайки напрегнато хляба и сиренето. — Там работех като старши администратор към Бюрото за обществени строежи — изграждане на защитни стени, акведукти, улици и така нататък. Подкупите не бяха нещо особено, но успявах да преживявам. Както и да е, успях да се измъкна от града часове преди Менга и демоните му да стигнат там.
Силк остави храната върху камъка, взе парите и се оттегли.
— Чухме, че Акад паднал преди доста време.
Мелценът почти дотича до камъка и останал без дъх, грабна хляба и сиренето. Отхапа голямо парче сирене и отчупи внушителен комат от хляба.
— Крих се в планината — отвърна той между две поредни хапки.
— Не се ли намира и Ашаба в планината недалеч от Акад? — попита Силк небрежно. Мелценът преглътна с усилие и кимна.
— Тъкмо затова избягах оттам — рече той и натъпка още хляб в устата си. — Цялата област гъмжи от огромни кучета — грозни твари, големи колкото коне — а освен това има скитащи банди каранди, които убиват всеки, изпречил се на пътя им. Бих могъл да избегна всичко това, но в Ашаба става нещо ужасно. От замъка се чуват ужасни звуци, а нощем по небето се появяват ужасни светлини. Не съм привърженик на свръхестествените неща, приятелю, затова си плюх на петите. — Мелценът въздъхна щастливо. — Преди месец бих отвърнал с презрение глава от черния хляб и сиренето, но сега ми се струва, че са най-вкусната гозба на света.
— Гладът е най-добрият готвач — цитира Силк древната поговорка.
— Това е непоклатима истина, приятелю.
— А защо не остана във Вена? Не знаеше ли, че в Мал Зет върлува чума?
Мелценът потрепера.
— Онова, което става във Вена, е по-страшно от събитията, разиграващи се в Катакор или в Мал Зет. Нервите ми са напълно разбити. Аз съм строител. Какво разбирам от демони, нови богове и магии? Дайте ми плочи и ще павирам всяка улица, която пожелаете. Дайте ми греди, хоросан и няколко скромни подкупа и не споменавайте разни свръхестествени глупости пред мен.
— Нови богове ли каза? — попита Силк. — Че кой пък приказва за нови богове?
— Чандимите. Не си ли чувал за тях?
— Те не са ли подчинени на Урвон, ученика на Торак?
— Не мисля, че сега са подчинени на когото и да било. Подложиха на жестоко плячкосване цяла Вена. Никой не е виждал Урвон повече от месец — дори хората в Мал Яска. Чандимите са излезли напълно от контрол. Издигат олтари в полето и принасят двойни жертви — сърцето на първата е за Торак, а на втората — за новия бог на ангараките — и всеки човек по тези места, който не прекланя глава пред двата олтара, е убиван на място и незабавно изтръгват сърцето му.
— Това наистина ми изглежда убедителна причина да не влизаш във Вена — рече Силк навъсено. — Дали ли са вече име на този техен нов бог?
— Не съм чул такова нещо. Наричат го просто „Новия бог на ангараките, който идва да замени Торак и да отмъсти по ужасен начин на Богоубиеца“.
— Богоубиеца си ти — измърмори Велвет на Гарион.
— Би ли имала нещо напротив да не ми напомняш този факт?
— Просто си помислих, че може да си забравил.
— Във Вена бушува открита война, приятели — продължи мелценът. — Бих ви посъветвал да я заобиколите отдалеч.
— Война между кого?
— Междуособици в самата църква. Чандимите избиват жестоко всички стари гролими — онези, които все още са верни на Торак. Пазачите на храма вземат страна в битките и в равнините се водят кървави битки. Изтребват до крак цели села. Всички във Вена сякаш са полудели. Спират те и питат кой бог почиташ. Погрешният отговор е равнозначен на смърт. — Мъжът замълча за миг, за да налапа следващия, залък, преглътна и попита: — Чували ли сте за някое място, където е спокойно и сигурно?
— Опитай да отидеш някъде по крайбрежието — предложи му Силк. — Може би Мал Абад… или Мал Камат.
— А вие накъде отивате?
— Пътуваме на север към реката. Искаме да намерим кораб да ни закара към езерото Пен Дака.
— Там няма да намерите спокойствие и сигурност за дълго, приятелю. Ако чумата не пристигне първа, ще го сторят демоните на Менга — или пък полуделите гролими, излезли от Вена.
— Не възнамеряваме да спираме там — каза му Силк. — Ще прекосим Делчин на път за Мага Рен, а след това ще се отправим към Маган.