Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Бъди внимателен, когато стигнеш във Вена — обърна се Ярблек към своя партньор. — Някои от историите, които идват от тези места, са по-ужасни от разказите за случилото се в Каранда.
— О, така ли?
— Изглежда, всички са обхванати от някаква неудържима лудост. Разбира се, известно ни е, че гролимите никога не са били особено с ума си.
— Гролимите ли? — изгледа го остро Сади.
— Вена е държава, контролирана от църквата — обясни Силк. — Цялата власт там принадлежи на Урвон и неговия двор в Мал Яска.
— В миналото наистина беше така — поправи го Ярблек. — Сега, изглежда, никой не знае в чии ръце е съсредоточена властта. Гролимите се събират на групи и разговарят. После почват да се карат и да крещят и накрая посягат към ножовете. Тъй и не успях да разбера за какво се карат. Дори пазачите на храма започнаха да вземат страна.
— Е, бих могъл да преживея гледка, при която гролимите взаимно си прерязват гърлата — подхвърли Силк.
— Така е — съгласи се Ярблек. — Само внимавай да не попаднеш между две спорещи групи.
Фелдегаст докосваше полека струните на лютнята си и изсвири толкова фалшив тон, че дори Гарион забеляза това.
— Струната не е акордирана — рече му Дурник.
— Зная — отвърна фокусникът. — Ключът постоянно се измъква от мястото си.
— Дай да го видя. — Дурник взе лютнята и каза: — Наистина великолепен инструмент, макар че е твърде стар.
— Боя се, че е прекалено овехтял и очукан, приятелю Дурник.
— Тъкмо такива инструменти си струва да се възстановят. — Дурник завъртя охлабения ключ, внимателно пробвайки с палец колко е опъната струната. След това извади ножа си и издялка няколко тънки тресчици. Внимателно ги пъхна около ключа и ги закрепи неподвижно, потупвайки с дръжката на ножа. — Струва ми се, че това е достатъчно — рече ковачът и после изсвири няколко тона. А след това полека, без да бърза, подхвана една стара мелодия. Пръстите му танцуваха по струните все по-уверено. Свърши я и отново започна отначало, ала този път, за истинско изумление на Гарион, я придружи с мелодичен контрапункт — толкова изящен и сложен, че беше трудно за вярване, че свири един-единствен инструмент.
— Има прекрасен тон — обърна се ковачът към Фелдегаст.
— Ти си истинско чудо, господин ковачо. Първо ремонтираш лютнята ми, след това ме караш да потъна в земята от срам, защото свириш много по-добре от мен.
— Защо не си ми казал нищо за това свое умение, Дурник? — попита Поулгара. Очите й бяха широко отворени и блестяха ярко.
— Всъщност свирех толкова отдавна, че вече почти бях забравил за това. — Ковачът се усмихна, а пръстите му продължиха да танцуват по струните, изтръгвайки от тях многогласна богата каскада от звуци. — Когато бях млад, известно време работих при един лютиер. Той беше възрастен, пръстите му бяха схванати, ала искаше да чуе звука на инструментите, които правеше, затова ме научи как да свиря на лютня.
Той погледна към другата страна на огъня, където седеше неговият приятел гигантът, и между двамата премина невидима искра. Тот кимна, бръкна под одеялото, което бе преметнал през рамо и извади няколко тръбички с много интересен вид — кухи тръстики, всяка по-дълга от предната, прикрепени неподвижно една към друга. Немият вдигна инструмента до устните си, а Дурник отново започна мелодията от самото начало. Звуците, които гигантът изтръгна от обикновените си тръбички, излъчваха стаена, болезнена острота, която проникна дълбоко в сърцето на Гарион.
— Започвам да се чувствам изцяло ненужен тук — каза Фелдегаст захласнато. — Моята свирня на лютня е достатъчно добра за пивниците, странноприемниците и кръчмите, но не съм виртуоз като тези двамата. — Той погледна огромния Тот. — Как е възможно толкова грамаден човек като тебе да изсвири толкова нежна мелодия?
— Той е много добър музикант — каза Ерионд. — Понякога свири пред Дурник и мен — когато рибата не кълве.
— О, това е великолепна песен — заяви Фелдегаст. — Толкова е хубава, че не си струва да я похабим. — Той погледна към Вела. — Би ли искала да потанцуваш за мен, моето момиче? Да завършим щастливо вечерта, тъй да се каже.
— Защо не? — Тя се засмя, отметна енергично глава и отиде от другата страна на огъня. — Следвайте ритъма — каза изкусната танцьорка, вдигна красивите си заоблени ръце над главата си и защрака с пръсти, за да определи темпото на танца. Фелдегаст усети ритъма и започна да пляска ритмично с ръце.
Гарион и по-рано бе виждал как танцува Вела — в една кръчма насред гората в Гар ог Надрак, — затова що-годе знаеше какво да очаква. Ала беше сигурен, че Ерионд — а по всяка вероятност и Се’Недра — не бива да стават свидетели на този изпълнен с осезаема чувственост танц. Все пак в началото Вела започна твърде безопасно и кралят на Рива започна да си мисли, че е бил прекомерно чувствителен.