Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Мисля, че трябва да ми направиш и копие, за да бъде снаряжението ми пълно — каза Гарион.
— О — рече ковачът. — Бях забравил. Едно копие ще ти бъде ли достатъчно? Нали знаеш, понякога се чупят — е, поне това винаги се е случвало с копията на Мандорален.
— Със сигурност няма да нося повече от едно. — Гарион посочи с палец към рамото си, където се подаваше дръжката на меча му. — Нали винаги нося това.
Студеният дъжд бе обвил полето в лека мъгла. След закуска приятелите извадиха дебели пелерини от багажа и се подготвиха да посрещнат твърде неприятния ден. Гарион вече беше облякъл желязната си ризница, след това натъпка една стара туника в шлема и го нахлупи на главата си. Чувстваше се много глупаво да дрънчи и да трака, докато оседлаваше Кретиен. Ризницата миришеше неприятно и поради някаква необяснима причина сякаш привличаше всичкия студ на хладната, влажна сутрин. Кралят на Рива погледна към вече готовото си копие и кръглия си щит и каза:
— Никак няма да ми е лесно да нося всичко това.
— Окачи щита на седлото, Гарион — посъветва го Дурник. — Освен това опри края на копието в стремето до крака си. Така прави Мандорален.
— Ще опитам — отговори Гарион. Качи се тромаво на седлото и почувства, че вече започва да се поти под тежката желязна ризница. Дурник му подаде щита и Гарион го окачи на седлото. След това взе копието и нагласи края му на стремето — беше доста неудобно.
— Трябва да го държиш изправено — каза ковачът. Гарион изсумтя и стисна копието с дясната си ръка.
— Изглеждаш много внушително, скъпи — увери го Се’Недра.
— Направо страхотно — отвърна й сухо той.
Излязоха от кедровата горичка и поеха напред. Начело на колоната яздеше Гарион. Чувстваше се буквално абсурдно.
Почти незабавно откри, че върхът на копието все се накланя. Хвана го по-нагоре, след това още по-нагоре, и това продължи, докато най-сетне не откри къде точно трябва да го държи. Дъждът, който се стичаше по копието, капеше направо в ръкава му. След малко от лакътя на доспехите му започна да тече цяла вадичка дъждовна вода.
— Станах на капчук — изръмжа Гарион.
— Дайте по-бързо — каза Белгарат. — До Ашаба има още много път, а нямаме почти никакво време.
Гарион смуши Кретиен с пети и сивият жребец веднага се подчини; отначало пое в тръс, след това премина в лек плавен галоп. Гарион изведнъж необяснимо защо почувства, че вече не изглежда толкова глупаво.
Пътят бе съвсем пуст. Преминаваше край изоставени чифлици — тъжни постройки, обрасли с избуяли къпини. Някои от чифлиците бяха изгорени съвсем наскоро.
Копитата на галопиращите коне хвърляха пръски кал, която покриваше краката и коремите На животните и изпръскваше ботушите и пелерините на ездачите.
Силк яздеше до Гарион. Лицето му беше напрегнато и всеки път, когато достигнеха някой хълм, дребничкият драснианец се спускаше в галоп напред, за да огледа какво има оттатък.
Малко преди обед Гарион вече беше мокър до кости, но стоически понасяше неудобните доспехи. Изпитваше горещо желание дъждът най-сетне да спре.
Силк, който отново бе излязъл напред, се обърна и им замаха да спрат. После се върна и лаконично каза:
— Гролими.
— Колко? — попита Белгарат.
— Двайсетина. Правят жертвоприношение.
— Я да идем да видим — каза вълшебникът, после погледна към Гарион. — Остави си копието на Дурник. Стърчи твърде високо, а никак не ми се ще да привлечем вниманието им.
Гарион кимна, подаде копието на ковача и тръгна след Силк, Белгарат и Фелдегаст нагоре по хълма. Слязоха от конете, преди да се изкачат на билото, и продължиха внимателно през гъстия храсталак покрай пътя.
Облечените в черни одежди гролими бяха коленичили върху мократа трева пред два олтара, върху които лежаха отпуснати безжизнено фигури. Всичко наоколо бе оплискано с кръв. До жертвите горяха мангали; от които се вдигаха гъсти стълбове дим. Гролимите напяваха някакви заклинания — ревящи, подобни на стонове звуци, каквито Гарион бе чувал много пъти през живота си, ала не можеше да разбере смисъла им.
— Това чандими ли са? — тихо попита Белгарат жонгльора.
— Трудно е да се отговори със сигурност, древни — отвърна Фелдегаст. — Двата олтара ми дават основание да мисля, че е така, ала тази практика може да се е разпространила из цяла Малореа. Гролимите много бързо възприемат промените в църковната политика. Ала независимо дали са чандими, или не, най-умно ще е да избегнем срещата с тях. Няма никакъв смисъл да си губим времето в схватки с гролимите.
— Източната страна на долината е обрасла с дървета — каза Силк и посочи. — Ако се движим сред тях, никой няма да ни види.