Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Тя се пресегна към маула-пистолета си, оставен върху комплекта с принадлежности, взе го и го пъхна в широкия платнен пояс под дрехата.

— Робата ми е раздрана.

— Тези, които ни търсят, могат скоро да бъдат тук — напомни й той. — Възможно е между тях да има предател. Най-добре е да се измъкнеш обратно сама. Кажи на Хара да те скрие.

— Аз… веднага ще се заема с издирването на предателя, след като пристигна — закани се тя.

После се вгледа в лицето на брат си, споделяйки осъзнаването на болезнения факт, че отсега нататък всеки ще трупа в себе си множество различни за двамата неща. Никога вече нямаше да бъдат едно цяло и да споделят помежду си онова, което друг не можеше да разбере.

— Ще отида в Джакуруту — рече той.

— Фондак, нали? — попита тя.

Лито потвърди с кимване. Джакуруту/Фондак — трябваше да е едно и също място. Защото този бе единственият начин за маскировка на известното от легендите. Разбира се, контрабандистите го бяха направили. Колко лесно бе за тях да превърнат един надпис-наименование в друг, действайки под прикритието на мълчаливо установената практика и на спогодбата, благодарение на която им бе дадена възможност да съществуват. Управляващата фамилия на дадена планета трябваше винаги да разполага със задна врата, ползвана за бягство в крайни ситуации. Мъничък дял от контрабандните печалби поддържаше непрекъснатата проходимост на каналите. Във Фондак/Джакуруту контрабандистите бяха установили контрол върху пълноценно функциониращ сийч, необезпокоявани от постоянни обитатели. По такъв начин Джакуруту оставаше скрит, макар и пред очите на всички, защото го пазеше табуто, което държеше пустинниците настрана от него.

— Никой от свободните няма да ме търси на това място — каза Лито. — Разбира се, ще искат да научат нещо от контрабандистите, но…

— Ще постъпим така, както се уговорихме — тръсна глава Ганима. — Само че…

— Знам.

Чул своя глас, Лито си даде сметка, че и двамата удължават последните мигове на досегашната си идентичност. Горчива усмивка се появи за миг на устните му, добавяйки цели години към обичайния му израз. Ганима също разбра, че го гледа през булото на времето и вижда пред себе си по-възрастния Лито. Сълзи опариха очите й.

— Все още не отдавай вода за мъртвеца — рече той, като докосна с пръст нейните овлажнели бузи. — Ще отида достатъчно далече, за да не ме чуят, и ще повикам някой червеи.

После посочи извитите куки за обяздване на творец-вестител прибрани откъм външната страна на комплекта му, и каза:

— След два дни ще бъда в Джакуруту. Преди зазоряване.

— Пътувай бързо, стари приятелю — пошепна Ганима.

— Ще се върна при теб, единствена ми приятелко — отвърна той. — И не забравяй, че трябва да внимаваш при каната.

— Подбери си добър червей — обърна се тя към него с познатите думи на свободните при раздяла.

После угаси с лявата ръка светоглобуса, отметна шумящия плащ за нощна маскировка, сгъна го и го прибра в своя вързоп с принадлежности. Разбра, че брат й тръгва, и се заслуша в едва доловимия шум от стъпките му, бързо преминал в пълна тишина, докато той пълзешком се спускаше по скалите към пустинята.