Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Мисля, че ще трябва да се изправя — каза той.

— Недей!

— Налага се да го раздразня, за да влезе в обхвата на ножа ми.

— Нали се разбрахме, че ако единият от нас остане без рана…

— Ти си ранената, така че ти се връщаш.

— Но ако пострадаш тежко, няма да те оставя.

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Върни ми ножа.

— А крака ти?

— Здравият ще свърши работа.

— Онова нещо горе ще ти отнесе главата само с един замах. Може би маула-пистолета…

— Ако горе има някакво устройство, което предава нашия разговор, ще знаят, че сме подготвени…

— Не мога да приема твоя риск!

— Който и да е там, не трябва да разбере, че имаме пистолети. Още не. — Тя докосна ръката му. — Ще внимавам и ще си пазя главата.

Тъй като Лито не се обади, Ганима продължи:

— Добре знаеш, че точно аз трябва да го направя. Върни ми ножа!

Макар и с неохота, той протегна свободната си ръка, срещна нейната и върна ножа. Логично бе да го стори, но логиката продължаваше да се бори с чувствата, настроени в противна посока.

Усети отдалечаването на Ганима по шума от пясъка, ронещ се под нейната прилепнала към скалата роба. Тя въздъхна и Лито разбра, че се бе изправила. Внимавай, много внимавай! — помисли той. Едва се въздържа да не я извика обратно и да си послужи с маула-пистолета. Това обаче щеше да предупреди онези отвън, че близнаците разполагат и с друго оръжие. И, още по-лошо, тигърът можеше да се отдръпне и да се притаи някъде из скалите, а те да останат в капана.

Ганима пое дълбоко въздух и притисна гръб към една от стените на тесния прорез. Налага се да съм бърза — каза си тя. После протегна нагоре изправения връх на ножа. Левият й крак пулсираше на мястото, раздрано от ноктите. Почувства коричката от съсирена кръв по кожата си и топлинката на прясно стичаща се струйка. Налага се да съм много бърза! Спокойно подготви сетивата си за приближаващия решителен момент: съгласно бин-джезъритското правило, изхвърли извън себе си болката и всичко, отвличащо вниманието й. Зловещата котка трябваше да посегне надолу! Съвсем бавно Ганима приближи ножа към отвора. Къде ли беше проклетото животно? Тя отново промуши въздуха. Нищо. И все пак тигърът трябваше да бъде подмамен да атакува… Момичето внимателно изостри своето обоняние до краен предел. Долови горещия дъх отляво. Подготви се, пое дълбоко въздух и изкрещя: „Такуа!“ Това беше старият боен вик на свободните, а значението му се криеше в древните предания. „Цената на свободата!“ В същия миг наклони острието и го заби в тъмния отвор на цепнатината. Ноктите достигнаха нейния лакът още преди ножът да потъне в плът; успя само да извие китката си към мястото на болката, миг преди тя да вцепени ръката й от лакътя надолу. Въпреки това усети как отровният връх се забива в тигъра. Острието бе изтръгнато от скованите й пръсти. Ала тесният отвор на цепнатината отново бе освободен за звездите и виещият рев на смъртно ранената котка раздра нощта. Двамата с Лито слушаха шума от нейните гърчове, докато тялото и се свличаше с грохот по камъните. После се възцари неотменимата тишина на смъртта.