Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Четох за техния планетолог — каза той. — Там някъде трябва да има следа, някакъв ключ към пясъчните твари и хаплоидната форма, освен ако…

— Остави тези неща за другите! — прекъсна го тя, започнала да губи търпението си. — Само толкова ли имаш да кажеш за всичко, което направихме заради теб?

— Не сте направили нищо заради мен — отговори той.

— Каквоо?!

— Всичко сторено е в името на династията Корино — каза спокойно Фарад’н, — а сега ти си династията Корино. Аз просто съм останал извън сметката.

— Ти имаш задължения! — почти извика Венсика. — Какво ще стане с хората, чиято съдба зависи от теб?

Думите й сякаш положиха товар върху плещите му; почувства тежестта на всички онези мечти и надежди, следващи династията Корино.

— Вярно — кимна примирено той. — Разбирам го, но някои от нещата, сторени в мое име, намирам за отвратителни.

— Отвра… Как можеш да го произнесеш? Правим само това, което би направила всяка от Големите династии, за да допринесе за собствените си добри дни!

— Само това ли? Мисля, че попрекалихте. Не! Не позволявам да ме прекъсваш. Предстои ми да стана император, така че за тебе ще бъде по-добре, ако се научиш да ме слушаш. Вярваш ли, че не мога да чета между редовете? Как бяха подготвяни онези тигри?

Майка му не каза нито дума, очевидно поразена от неговите способности да вниква в нещата.

— Разбирам — продължи той. — Ще оставя Тйек, защото знам, че ти си го въвлякла в цялата история. Той е добър офицер в обичайните обстоятелства, но ще се сражава за собствените си принципи само на приятелски терен.

— Какви… принципи?

— Разликата между добрия и лошия офицер се определя от силата на характера и се измерва с не повече от пет удара на сърцето — каза Фарад’н. — Добрият е длъжен да остане верен на тези принципи независимо от мястото на отправеното предизвикателство.

— Тигрите бяха абсолютно необходими — настоя майка му.

— Ще повярвам само ако успеят — отвърна той. — Но не бих оправдал направеното за тяхната подготовка. Не спори! Всичко е ясно. Били са специално обучени. Самата ти го заяви.

— Как ще постъпиш?

— Ще почакам, за да реша. Може би ще стана император.

Тя сложи ръка на гърдите си и въздъхна. В течение на няколко секунди се чувстваше силно изплашена. Почти бе повярвала, че синът й ще я изобличи и отхвърли. Принципи! Но той бе вече обвързан; не й бе много трудно да го забележи.

Фарад’н стана, отиде до вратата и позвъни за прислужниците и придружителите на своята майка. После се обърна към нея и попита:

— Вече сме наясно, нали?

— Да.

Тя вдигна ръка, когато го видя, че се кани да излезе.

— Къде отиваш?

— В библиотеката. Напоследък съм очарован от историята на Корино.

И тръгна, очевидно доловил какво отнася със себе си, след като бе приел обвързващото го задължение. Проклета да е! Да, той наистина разбираше, какво представлява подобно обвързване. Освен това вече знаеше за дълбоката емоционална разлика между историята, записана на шигърова жица, и четената на спокойствие, както и за твърде голямата разлика между такава история и преживяното наживо от някого. Тази нова, жива история, чието постепенно натрупване усещаше около себе си, оставяше у него впечатлението, че прави решителна крачка в едно необратимо бъдеще. Фарад’н почувства себе си увлечен от стремежите и желанията на всички онези, които се движеха с него. И все пак му се стори доста странно, че не съумява да определи с необходимата точност собствените си желания.