Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Сигурно изглеждам озадачен, защото Андертън обяснява:
— „Невинни по причина на невменяемост.“ Невинни, разбирате ли какво имам предвид? Работата е там, че нашите пациенти са тук, за да бъдат лекувани, а не наказани. И ние наистина ги лекуваме. Боя се обаче, че нямаме голям успех с повечето.
— Защото?
— Защото заболяванията им често са хронични — като диабета. Можем да контролираме диабета с инсулин и хранителен режим, но не можем да излекуваме хората от него. Същото е с шизофренията или биполярното разстройство. А това създава значителни проблеми.
— Аха.
— Стига пациентите да са под наблюдение и да си взимат редовно лекарствата, те не са заплаха нито за себе си, нито за околните. Но когато ги пуснем — а ни се налага да пускаме мнозина от тях на един или друг етап, — няма начин да следим дали продължават медикаментозната терапия.
— Няма ли нещо като… освобождаване срещу подписка, или…
— Може да бъдат поставени условия за освобождаването. Понякога се постановява период, през който са задължени да се явяват за амбулаторно лечение. Но това е сива зона. Не е като да са пуснати условно, не и в криминалния смисъл на понятието. Ако не се явят на терапевтичните сесии, ако спрат лечението — възможностите ни да ги върнем принудително са силно ограничени.
— Когато казвате, че „се налага“ да ги пускате…
Той клати глава.
— И в това отношение възможностите ни са ограничени. Не можем да приемаме безкрайно. Когато бройката мине определена граница, нямаме друг избор, освен да „чистим“ част от пациентите чрез привилегировани нива просто защото нямаме достатъчно персонал да поддържаме всички на рестриктивен режим.
— Привилегировани нива?
— Така е организирана работата на повечето места като нашето. Може ли пациентът да се разхожда на двора, без да бъде наглеждан? Може ли да се храни с другите в столовата, или е по-добре да не излиза от стаята си? Може ли да се къпе, без да бъде наблюдаван? Без някакъв вид поощрителна система просто не бихме могли да постигнем положителни резултати.
— И най-голямата награда е да бъдат пуснати на свобода.
— Именно. И се налага да пускаме хора. Съдът е указал, че освен ако нямаме ясни и убедителни доказателства, че някой е умствено разстроен и е опасен за себе си и за околните, не можем да го държим тук. Може да е асоциален и способен на какво ли не, но ако не е луд, получава автобусния си билет. Защото има правото да бъде свободен, дори ако е гадно копеле. — Прави пауза и добавя: — Фауча срещу Луизиана, 504 САЩ 71.
Усмихвам се насърчително и си записвам, чудейки се как да вмъкна в разговора Чарли Канибала без Андертън да ме натири от клиниката. Докторът обаче е набрал скорост.
— Проблемът е в следното — казва той и се привежда напред поверително. — Хората тук, също като хората в затвора, имат предостатъчно свободно време да пишат жалби. Хващат някое ентусиазирано младо адвокатче, което им помага да подадат молба за освобождаване, защото конституционните им права били нарушени. Комисията по освобождаванията се свиква. Те не искат да го пуснат на свобода — на всички им е ясно, че въпросният задник ще направи беля. Само че това не е достатъчно. Може и да не ни се иска, може да противоречи на професионалната ни преценка, но съдилищата не се интересуват от неподкрепени с доказателства мнения. Много често се налага да ги пускаме. Просто нямаме избор.
Решавам да си пробвам късмета.
— Като с онзи човек преди няколко години — подхващам го аз. — Как му беше името?
Андертън се смее.
— Кой човек? Нали това ви казвам — случва се всеки месец.
— Онзи, който уби момченцата, на запад.
Раменете на Андертън увисват и той свежда глава.
— Чарли Вермилиън — казва уморено той. — Виждате ли? Даже да превърнем всичките си пациенти в Нобелови лауреати, пак ще ни хвърлят Чарли Вермилиън в лицата. Той е типичен пример за онова, което ви разказах.
— Какво имате предвид?
— Чарли Вермилиън страдаше от разстройство на личността, което беше хронично и най-вероятно нелечимо. Склонен към насилие педофил. И това го превръщаше в заплаха за обществото. Няма две мнения по въпроса. Но тук, в контекста на това заведение, с подходящите лекарства, той беше пациент за пример.
— И сте решили, че може да му се има доверие?
— В контекста на това заведение? Абсолютно. Беше си спечелил право на всички привилегии. Разбира се — казва Андертън с горчив смях, — тук при нас няма деца.
Връщам му смеха.
— И как се е озовал тук?
Андертън се мръщи, разравяйки спомените си.
— Нападнал дете. Май беше в тоалетна. Ако си спомням правилно, бащата на момчето се намесил и Чарли здравата го нарязал.