Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Анонимно обаждане — друг път!
28.
Едно нещо ми е ясно. Не мога просто така да се появя в съдебномедицинския център в Порт Салфър. Ако се появя там с танцова стъпка, задавайки въпроси за Чарли Вермилиън Канибала, няма да стигна по-далеч от вратата.
Дори ако клиниката е направила всичко по законния ред, когато една институция за престъпници с психически проблеми освободи свой питомец и той след това вземе, че заколи две хлапета — със сигурност има последствия. И наистина, както научавам от една статия в „Таймс Пикаюн“, паднали са няколко глави. Само че върховният шеф — Пейтън Андертън — успял да се задържи на поста си. Междувременно граждански иск за десет милиона долара, заведен срещу клиниката от родителите на близнаците Рамирес, все още се влачи по съдилищата и на практика гарантира мълчанието на всички замесени. Предполагам, че всички мълчат като риби.
Карам дълго през Рок Крийк Парк и решавам да се обадя на Андертън. Ще му кажа, че работя за „Каунтдаун“ и подготвям репортаж, който той би искал да види по телевизията. Например… колко трудна и опасна е неговата работа. Как съдебномедицинските центрове — не само в Луизиана, но и из цялата страна — се нуждаят от по-голямо финансиране. По-модерни условия за работа. Повече персонал.
Това би трябвало да ме вкара през вратата. Освен ако… той не познае името ми.
Обаждам му се. И той, разбира се, е поласкан от вниманието. Малко нащрек, може би, но…
— Без камера?
— Да — казвам му аз. — За начало мислех да поговорим, да уточним какъв тон ще е най-подходящ. Няма да записваме нищо, а после… ако видим, че се получава — супер! Ако не, никой не губи.
— Предварително трябва да ви предупредя, че ако се стигне до камера, ще трябва да си помисля.
Успокоявам го. И го лаская.
— Гласът ви е добър, но още сме далеч от снимки.
— Това е добре, защото иначе би трябвало да получа разрешение от началниците си.
Не казвам нищо.
Направо чувам как колелата се въртят в другия край на линията. Накрая той казва:
— Изглежда имам малка пролука в четвъртък следобед. Можете ли да дойдете тук в три?
— Мога, да.
— Ще предупредя охраната.
Летище „Луис Армстронг“, Ню Орлиънс. Като всеки друг град със собствена физиономия в Щатите, и Ню Орлиънс извлича максималното от местните светини — джаза, вудуто, карнавала Марди Грас13, — които са залели тениските и магазинчетата за сувенири. Вуду връзката — монетите — ми се струват като поредното доказателство, че съм на прав път. Ако успея да накарам Пейтън Андертън да ми разкаже за Вермилиън…
Служителката в агенцията за коли под наем е дружелюбна, пита ме накъде съм тръгнал и дали имам нужда от упътване.
— Порт Салфър.
— По-точно?
— Община Плакамайнс — казвам аз, произнасяйки непознатото ми име според английските правила. Тя ме поправя.
— Плакамин — произнася го натъртено по френските правила. — А „с“-то тук не си правим труда да го произнасяме.
Връща ми шофьорската книжка и кредитната карта, вади една карта и очертава маршрута със зелена химикалка.
— Карате по И–10 през реката, стигате до Бел Шас и оттам продължавате на юг. Магистралата върви все покрай реката. — Сгъва картата и ми я подава с усмивка. — Защо ви е да ходите там? Имате на разположение целия град, Френския квартал и какво ли не, а сте избрали Плакамин? — Клати глава. — Сигурно сте тук по работа, а не за забавление.
— Плакамин не става за забавление, така ли?
— Да, освен ако не сте запален рибар. Никой не ходи в Плакамин за забавление. Петрол, газ и риба, това имат там. Портокали. Освен това е страшничко.
— Страшничко? Какво имате предвид?
— Плакамин спечелил на Луизиана лошо име преди време — а това не се забравя лесно, ако разбирате какво искам да ви кажа. И не мисля, че се е променило кой знае колко оттогава. Вземете мен — аз съм наполовина чернокожа и не бих отишла там. Не, благодаря.
— Защо?
— Чували ли сте за Ленард Перес?
Клатя глава.
— По онова време, за което ви говоря, той управлявал общината като… и аз не знам. Бил е като диктатор, а хората като мен били роби там. Право на глас? Забравете. Чернокожите не можели да гласуват. Божке, едва им позволявали да шофират. Било направо… имало линчове и такива неща. — Тя клати глава и ми подава ключовете на колата. — Седми ред, дванайсето място.
Вземам ключовете и тъкмо си тръгвам, когато тя добавя нещо.
— Вие не сте цветнокож, но сте янки — така че внимавайте.
Обещавам да внимавам.
— И си слагайте предпазния колан. За това ще ви арестуват в Плакамин.
Час по-късно вече съм завил при Бел Шас. Не ми изглежда страшничко, макар да прави впечатление необичайният брой патрулки, но със сигурност изглежда… скучно.
13
Вихрен празник преди първия ден на Великите пости. — Бел.ред.