Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Блус. Мъжът на сцената се е сгърбил над микрофона, тялото му е натегнат инструмент от печал. О, сърцето ми трепти в гърдите и очите ми се пълнят със сълзи!
Това би трябвало да е съвършената музика за мен, проводник за нещастието ми, но не е. Седя там и пия, но нищо не се случва. Не мога да почувствам музиката. Дори вкуса на бирата си не усещам. Издържам десетина минути и си тръгвам.
Когато се връщам в хотела, минава много време, докато заспя, а когато най-после заспивам, ми се присънва сън, в който всичко, което докосна, изчезва.
На сутринта грабвам чаша безплатно кафе от фоайето, включвам лаптопа си и влизам в мрежата, използвайки акаунта на Лиз за Америка Онлайн. Паролата й е рождената дата на близнаците, 010497, и за миг това ме смразява. Опитвам си късмета с пет местни телефонни номера, но минават почти двайсет минути преди сървърът да осъществи връзка.
Влизам в Яху и откривам, че Петрих ми е пратила нещо. Задавам на компютъра да изтегли прикачения файл към съобщението й и чакам. Синята линийка в долната част на екрана ми се пълни бавно, но накрая все пак файлът се отваря. Дори и двуизмерен, заекът е внушителен и впечатляващ. Прав съм бил — същият е като онзи във витрината на Андертън. Към заека е прикачен полицейски етикет. Правоъгълник на страницата гласи: „Полицейско управление на окръг Ан Аръндел, доказателствен материал“. Има и подпис (серж. Дейвид Ебинджър) и дата (1 юни 2003).
В девет, когато офисът на хотела е достъпен за гостите срещу заплащане, принтирам няколко копия на снимката.
Планът ми е да дам едно на адвоката Лестър Флад с надеждата, че той ще може да използва снимката като доказателство и ще успее да изиска разкриване на информация от заведението в Порт Салфър.
Каня се да тръгвам, когато решавам да пратя имейл на Джуди Джонсън от ФБР. Може би Бюрото ще може да помогне. Минават двайсет минути, докато съчиня съобщение за наученото, обяснявайки как се е стигнало до откриването на заек, идентичен с намерения на раклата край леглото на Шон, в изложбена витрина в един луизиански приют за душевноболни престъпници.
Завършвам го и преглеждам написаното. Не съм доволен. Знам, че връзките между убийството на близнаците Рамирес и отвличането на моите синове (подкрепени от случаите Гейблър и Сандлинг) са солидни. Знам, че „анонимното обаждане“ е било мнимо, че човекът, обвинен за убийството на момчетата Рамирес, не е онзи, който ги е убил. Знам, че човекът, направил заека във витрината в Порт Салфър, е същият, който отвлече синовете ми. Но черно на бяло, без значение в каква степен синтезирам и разяснявам разказа си, всичко това изглежда… несъществено.
Пращам последната си версия с пълното съзнание, че съм се провалил. Шоугърли? Магия? Съмнение върху двойно убийство, което е било разрешено по задоволителен за всички замесени страни начин? Малкият хартиен заек не изглежда достатъчно здрав, за да издържи тежестта на хипотезата ми.
Вече в колата, отварям картата и я разглеждам. Община Плакамин е полуостров, разделен от река Мисисипи. Съдът в Поант а Ла Хаш е на западния бряг. Планът ми е да ида най-напред там и да потърся молбата за освобождаване на Чарли Вермилиън. И преди съм търсил документи в съдебните архиви. Това е досадна работа, която отнема много време. Дори дни. Но би трябвало да ми останат няколко часа за това преди уговорената среща с адвоката.
Пътеводителят потвърждава онова, което ми беше казало хлапето в библиотеката — през реката има ферибот, всъщност няколко. Отправям се към онзи от Бел Шас до Далкур.
В пътеводителя се казва още, че съдебната палата в Поант а Ла Хаш е на повече от сто години и е оцеляла след многобройни урагани. Мога само да се надявам, че една толкова стара сграда има климатик.
Стигам до Бел Шас за по-малко от час и за свой късмет хващам ферибота пет минути преди да потегли. Всички останали автомобили на борда са пикапи. Реката е широка, течението — силно. Мощните двигатели на ферибота го насочват срещу течението към отсрещния бряг.
Къщите там изглеждат по-стари и по-елегантни, но иначе шофирането не се различава от вчерашното. Малки градчета, забележителни единствено с ограниченията на скоростта. Насипи, скриващи реката. Цитрусови горички. И кажи-речи нищо друго.
След двайсет и пет минути пристигам в Поант а Ла Хаш. Не е трудно да открия съдебната палата, която дотук е най-голямата сграда, която съм видял в Плакамин. Но от нея е останала само обгоряла черупка, оградена с жълта полицейска лента, която в голямата си част се валя по земята, оплетена в буренаците. Горичка от превърнати в скелети дъбове надвисва над унищожената сграда като група демони, възлестите им дънери и чепати клони са обгорели до черно.