Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Той клати глава.
— На мен това ми звучи твърде хипотетично — казва той. — Така де, онези шоугърли и въобще. Не знам как ги правите всички тези връзки.
Казвам му, че ако момчетата ми умрат, ще смятам, че той има кръв по ръцете си.
Само че Андертън не отстъпва. Цитира „свещеността“ на медицинските архиви, „свещения договор“ за поверителност между пациент и лекар.
— Кажете ми само едно — умолявам го аз. — Който и да е този човек, той вече не е при вас, нали? Колко време е бил тук? Кога го освободихте?
— Това са три неща.
Не казвам нищо.
Андертън притиска пръст към брадичката си и гледа в празното пространство, сякаш търси причина да отхвърли молбата ми. В крайна сметка или не открива, или е сполетян от краткотраен импулс на съчувствие.
— Да — казва ми той. — Пациентът, за когото става дума, вече не е тук. Дойде при нас през 1983. Беше освободен през 1996.
— Какво е направил? Защо са го пратили тук? Как се казва? Става дума за синовете ми. Моля ви.
Доктор Пейтън Андертън клати тъжно глава.
— Съжалявам, господин Калахан.
Иска ми се да го блъсна във витрините на библиотечката, да го нокаутирам и после да претърся кабинета му. Но не го правя. Успял съм да се овладея.
— Благодаря ви за помощта — казвам му и излизам през вратата.
Двама огромни санитари ме чакат в коридора и аз си давам сметка, че на някакъв етап докторът е повикал помощ. Тиха аларма или нещо такова.
— Сигурно разбирате, че бих искал да направя повече — казва Андертън.
Все още е зад мен и свири на струната „ръцете ми са вързани“, докато аз слизам по стълбите и изхвърчам през голямата входна врата.
29.
Чакам двайсетина минути в библиотеката на Порт Салфър да се освободи някой от трите им компютъра, които са заети от хлапета, проверяващи пощата си. Опитвам се да заговоря служителката, но тя не е от приказливите. Питам я дали помни случая, свързан с Чарли Вермилиън.
— Не — казва тя.
Не се предавам и я подсещам, че е бивш пациент на приюта извън града.
— Не — повтаря тя и забива поглед обратно в списанието си.
Когато времето на едното хлапе изтича, аз използвам двайсетте си минути да си запазя евтина стая в „Кресънт Сити Омни“. После пращам имейл на Мюриъл Петрих с молба снимките на заека оригами да ми бъдат изпратени в хотела, или да ги сканират и да ги пратят по електронната поща. През оставащите минути до затварянето на библиотеката използвам копирната машина да копирам страниците с адвокати, включени в телефонния указател на община Плакамин, и откривам, че седалището на общината е в Поант а Ла Хаш.
Което е от другата страна на реката. Там е съдебната палата и навярно там е била заведена молбата за освобождаване на Чарли Вермилиън. Когато питам едно от хлапетата, които чакат да си върнат книгите, как да стигна до Поант а Ла Хаш, момчето ми казва, че има ферибот, който прекосява реката на всеки половин час. Да съм се оглеждал за табелките.
Седя в колата си с телефон в ръка и преглеждам списъка с адвокати. Може и да не е добра идеята да избера адвокат от жълтите страници, но нямам голям избор. Обаждам се на трима, преди да се свържа с Хоус, Холидей и Флад. Лестър Флад може да ме вмъкне в три и четиридесет и пет утре следобед в офиса си в Бел Шас. Намерението ми е да подам молба до съда да бъде разкрита самоличността на човека, направил заека оригами в изложбената витрина на Пейтън Андертън.
Отправям се на север към ферибота, но когато стигам там, си давам сметка, че няма смисъл да прекосявам реката днес. Вече е много късно. Съдът ще е затворен. Поемам обратно към Ню Орлиънс и отсядам в „Омни“.
Стаята ми е малка, но пък цената е добра и паркингът е безплатен. След като се настанявам, звъня на Петрих. Не очаквам да я сваря, но искам да оставя съобщение на телефонния й секретар, което да подсили молбата ми по имейла за копие от снимките на заека. Оказва се, че работи до късно.
— Къде сте, Алекс? Какво става?
— В Ню Орлиънс.
— Ню Орлиънс? Открихте ли нещо?
Не знам защо, но не ми се иска да й казвам за Вермилиън или за заека във витрината. Това ми напомня как Лиз не искаше да казваме на никого, че е бременна, докато не излезе от третия месец. Сякаш обявяването на новината би изкушило съдбата и застрашило бременността й.
— Може би. Ще ви уведомя, ако изскочи нещо.
— Непременно — казва тя. Обещава да сканира снимката и да я прати по мрежата преди да си тръгне от управлението.
Излизам да хапна в едно заведение по-надолу по улицата, където предлагат сандвичи — внимавам за бюджета си, — а след това си правя разходка из Френския квартал. Озовавам се на легендарната Бурбонска улица. Има много хора и въздухът има лъх на десетилетни изпарения от уиски и повръщано. Заставам пред някакъв клуб, но музиката, която се процежда от вътрешността му, звучи добре и решавам да вляза. Какво толкова? Една бира.