Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Нарязал?
— С нож за скариди. Такава му била работата. Обработвал скариди във Френския квартал.
— И го оправдали?
— Наркотична психоза.
— И накрая се измъкнал.
— Ами… той прекара деветнайсет години на този адрес, така че не бих казал, че се е „измъкнал“. Работата е там, че нямахме избор. Чарли Вермилиън имаше психическо разстройство и можеше да бъде склонен към насилие, ако не си взимаше лекарствата. Но определено различаваше добро от зло, когато си тръгна оттук.
Звучеше логично, освен по един пункт.
— Минали са… деветнайсет години, за да стигнете до този извод?
Андертън свива рамене.
— Той подаде молба за освобождение.
— И е чакал деветнайсет години, за да я подаде?
— Не точно. Някой му пусна мухата. Сигурно друг пациент.
— Някаква представа кой може да е бил?
Андертън се мръщи и моментално застава нащрек. Дръпнал съм грешната струна. Въпросът е твърде специфичен.
— Аз всъщност нямам право да обсъждам индивидуални случаи — студено казва той.
— Извинете, прав сте, разбира се. Разбирам. Това просто е доста драматичен пример какво може да се случи…
— Стои въпросът с поверителността на информацията относно пациентите.
Не мога да се спра.
— Да, но в този случай говорим за мъртвец, нали така?
Грешка. За която съжалявам моментално. Опитвам се да сменя темата, питам за професионалното развитие на Андертън, за доктората му, за предишния му опит. Впивам се в него и правя всичко по силите си да го върна към предишната му разговорливост, но докторът вече е нащрек.
Призовавам го да си помисли добре дали да не направим репортаж и това го съживява малко, макар да ми напомня, че ще трябва да се консултира с „господарите“ си.
— А и коментарите ми ще трябва да се ограничат до обща дискусия на хипотетични случаи.
Казвам му, че това не е проблем, че ще остана още няколко дни в района, може да го поканя на обяд и да поговорим още.
Нова грешка. Разбирам го по езика на тялото му. Скръства ръце пред себе си, устните му изтъняват в черта.
— Още няколко дни тук? Най-близкият мотел е чак в Емпайър и не мисля, че ще ви хареса особено.
— Имах предвид, че ще поостана в Ню Орлиънс. Пътят с кола е приятен.
— Щом казвате. — Андертън става и си поглежда часовника. Разговорът ни е приключил.
Изправям се с мисълта, че разговорът ни е бил пълен провал и се чудя какво ще правя оттук нататък. Може би трябва да се обадя на семейство Рамирес. Щом са завели иск, значи може да са открили нещо интересно около „заведението“. А да не забравям и адвоката, който е помогнал на Вермилиън с молбата за освобождаване. Въпросната молба би трябвало да е в обществените архиви. Мога да открия името на адвоката, да го издиря и да разбера защо се е заел със случая на Вермилиън.
Размишлявам върху тези неща, докато вървя след Андертън към вратата. И тогава виждам нещо във витрината на библиотечката край стената… и космите по тила ми настръхват.
Във витрините има изложба на художествени предмети, изработени от пациентите като част от терапията им. Има малки скулптури, тъкани пана, керамика, рисунки, мъниста и всичките си имат дати — чак от трийсетте години. И сред предметите има група от фигурки оригами, цяла менажерия, всяка от тях е удивителна малка скулптура. Носорог, слон, лъв… и копие на заека, който намерих върху раклата на Шон.
Миг по-късно стоя пред витрината и пръстите ми се притискат към стъклото. Пред хартиените фигурки има малка картонена табелка.
Не мога да говоря. Ковашки чук блъска в гърдите ми. Накрая се чувам да казвам:
— Кой е направил тези фигурки оригами? Вермилиън ли?
— О, не. Мили Боже! Чарли не се интересуваше от изкуство. Никак даже. Подобни произведения бяха далеч извън способностите му. — Колебае се и в гласа му се промъква неприкрито подозрение. — Защо питате?
Не мога да сваля очи от заека. И не знам какво да правя. Андертън вече е навлякъл бюрократичната си броня. Ако му кажа истината, ще успея ли да я пробия? Ще ми каже ли кой от пациентите му е направил заека?
— Доктор Андертън, трябва да ви призная нещо…
Само след трийсет секунди вече знам, че е било грешка. Андертън е толкова ядосан от измамата ми и подразнен, че репортажът е бил само примамка, че сякаш въобще не чува какво му говоря. Продължавам да говоря, умолявам го да ми каже името на пациента, създал менажерията от оригами. Обяснявам му как съм намерил малкия заек върху раклата на сина си. Разказвам му за теорията си, че Чарли Вермилиън не е бил истинският убиец на близнаците Рамирес, че ги е убил човекът, сгънал този заек.