Убийството като шедьовър

От едната страна е спрял строителен фургон с надпис ОБЩЕСТВЕНИ СТРОЕЖИ ОБЩИНА ПЛАКАМИН. Почуквам на вратата и се появява червендалест мъж с очукана жълта каска.

Оглежда ме от главата до петите все едно съм от друга планета.

— Да?

— Какво е станало със съдебната палата?

Ухилва се самодоволно въпреки старанието си да изглежда мрачен.

— Изгоря.

— И кога стана това?

— Дванайсети януари, две хиляди и трета.

— Лошо. — Видът на хубавата старинна сграда, сега напълно съсипана, ме натъжава. И къде са сега архивите? Оцелели ли са?

— Лошо и още как — казва Каската. — Била си е тук повече от сто години. Устояла е и аз не знам на колко урагана. Добре служеше на гражданите. Бетси мина оттук със сто и четирийсет мили в час и вятърът донесе и половината река, когато стигна до този бряг. Много хора се спасиха от бурята в съда, тука горе. Той е нависоко, сещате се. Цели сто години и какво… — Щрака с пръсти. — Няма го вече.

— Има ли нова съдебна палата?

Само че той не е свършил.

— Природата не можа да унищожи сградата, но човекът успя. И го направи.

— Искате да кажете, че е било палеж?

— Точно така — казва той и кима знаещо. — И то според не кой да е, а Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Откриха следи от катализатор. Много.

Палеж.

— Но защо?

Той клати глава.

— Има сто години история в архивите. Или поне имаше. Според някой това е причината — нещо в архивите е трябвало да изчезне завинаги. Дело или кой знае какво.

— Но сигурно има електронен архив.

Той се смее.

— За последните няколко години има. Но за другите деветдесет и пет или колкото са там — не. Тези архиви вече не съществуват.

Може би все още мога да открия името на адвоката на Вермилиън. Този случай е достатъчно скорошен, за да попада във времевата рамка „последните няколко години“.

— Аз лично — казва Каската — съм привърженик на другата теория за палежа.

— Каква е тя?

— Ами, от години се опитват да преместят съда на някое „по-удобно“ място. Само че населението все не беше съгласно. — Смее се. — Сега май ще трябва да го преместят.

— Да преместят съда? Защо?

— Заради адвокатите, съдиите, съдебните репортери и другите боклуци. Отдавна реват да се премести на източния бряг, в Бел Шас. До там се стига лесно с кола от Ню Орлиънс. Не е като да пътуваш дотук с ферибота и така нататък. Говори се, че на адвокатите им писнало да си влачат гъзовете дотук, за да си вършат работата. Едва ли е много скъпо да наемеш някой да хвърли малко керосин и да драсне клечката. Това е Луизиана все пак.

— Ще я възстановят ли?

— Едва ли.

— И къде се водят сега съдебните дела и всичко друго?

— Във временна палата — казва той. — Демек в няколко фургона.

— И къде са те? — питам аз и се оглеждам.

— О, точно затова си мисля, че ще постигнат своето. Дори не си направиха труда да направят временната палата тук. Онези фургони, за които ви разправям — те са в Бел Шас — казва той и се киска. — „По-удобно“ е, нали разбирате.