Убийството като шедьовър

Прозорците на охранителната будка са замъглени от кондензация. Човекът вътре отваря неохотно прозорчето и ме пита по каква работа съм дошъл. Казвам му името си и той затваря прозорчето. Преглежда тефтера си, като плъзга поглед по някакъв списък, намира търсеното, после мъчително бавно попълва два яркооранжеви временни пропуска. Отваря прозорчето и ми ги подава.

— Закачете си единия на ризата — казва ми той, — а другия сложете на таблото на колата. Предайте и двата, когато си тръгнете. — Вдига портата и се оттегля обратно в климатизирания уют на будката си.

От биографията на доктор Пейтън Андертън знам, че е на четиридесет и три години. Но с кръглото си бебешко лице и розова кожа още прилича на момче, което се прави на възрастен. Дори и мустаците му имат вид на залепен театрален реквизит и съм сигурен, че си ги е отгледал, за да изглежда по-възрастен. Носи лек костюм на ивици и бодряшка усмивка.

— Господин Калахан! — казва той и раздрусва ентусиазирано ръката ми. — Радвам се, че успяхте да ни намерите.

Полял се е с някакъв одеколон.

Стаята е голяма и все още пази изящните измерения на друга епоха и предназначение. Високи тавани, щедри прозорци, масивни корнизи. Голям вентилатор се върти на тавана. Няколко антични карти на Луизиана красят стените зад писалището на Андертън, покрай другите има красиви библиотечки от дърво със стъклени витрини.

— Част от художествените произведения — обяснява Андертън, проследявайки погледа ми, — изработени от нашите пациенти. Имаме няколко истински таланта тук.

Сядаме на две кресла, пием чай с лед и си говорим за предизвикателствата, с които се сблъскват служителите в това „заведение“, както го нарича докторът.

— От моя гледна точка не е толкова зле — казва той, след като сме говорили празни приказки в продължение на петнайсетина минути. — Тук, в административната сграда, където прекарвам повечето си време, е доста приятно, както сам виждате.

— Красиво е.

Той се усмихва с гордост.

— Хората винаги се изненадват. Главната сграда е много различна от тази. Както и може да се очаква от заведение, което е нещо средно между болница и затвор. Безопасността за пациентите и персонала е приоритет, разбира се, а това не спомага за домашния уют.

Издава брадичка напред и кима тъжно, после ми отправя поглед, който трябва да внуши откровеност, но ме оставя с впечатлението за нещо репетирано.

— Така е, наистина — казва той с въздишка. — Повечето ни пациенти попадат в две категории. Мнозина са тук за досъдебна експертиза — да се установи дали са в състояние да се явят на съд. Останалите са оправдани по невменяемост.