Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Той продължаваше да върви, вирвода от пот. Лорен подтичваше подир него и си мърмореше:
Любов, любов! Когато сме в твоята власт, ние сме свободни от властта на разума…
Цял Париж се бе стекъл на мястото на събитията, които описахме. Морис едва успя да пресече кордона от гренадири, другия от офицери и цяла тълпа от онзи винаги бесен, винаги буден народ, който по онова време само тичаше от зрелище на зрелище.
Лорен едва настигаше своя приятел, но не преставаше да тича по стъпките му. Всичко бе свършено. Огънят беше прегазил фабриката, стоките на кожаря отдавна бяха изгорели, сега гореше и къщата.
— О, Боже мой, ами ако тя се е върнала — рече си Морис, — ако тя се е върнала или пък — ако е била в някоя от стаите!…
Обезумял от мъка, той предпочиташе да смята любимата си за луда, отколкото за невярна. Нищо вече не му оставаше според него, освен да се шмугне в една от вратите на къщата. Вратата едва-едва се забелязваше през дима.
Лорен продължи да го следва. Беше готов и в пъкъла да влезе заради своя приятел.
Морис огледа целия първи етаж. Влезе в салона, в стаята на Женевиев, в стаята на Рицаря на Мезон-Руж, в коридорите. През цялото време не преставаше да вика със задавен от дима глас:
— Женевиев! Женевиев! Никой не му отговаряше.
През външната врата захванаха да нахлуват огнени езици. Въпреки виковете, които надаваше Лорен, Морис мина през пламъците.
Той се завтече към централната сграда, мина през задръстения с полуобгорели мебели двор, влезе в трапезарията, в салона на Димер, в кабинета на химика Моран. Всичко се беше превърнало в развалини, по пода хрущяха строшени стъкла. Огънят беше превзел и тази сграда.
Тук Морис направи същото, което беше сторил и в павилиона — не остави нито една стая, в която да не влезе. Слезе дори в зимника. За да се спаси от пламъците, Женевиев може би бе влязла в мазето.
Никой.
— Дяволите да го вземат! — рече Лорен. — Ами не виждаш ли, че в този пек само ламя би издържала. Хайде, излизай, ще разпитаме вън. Може пък някой да е видял Женевиев!
Само свръхестествена сила би могла да принуди Морис да излезе. Надеждата го изведе навън.
Като се врязаха в тълпата, започнаха да разпитват. Обиколиха всичко наоколо, спираха всяка жена, която срещнаха, но без никакъв резултат. Удари един часът. Въпреки атлетичното си телосложение Морис вече не можеше да се държи на крака. Той се отказа да тича, да разпитва, да се надвиква и кара с хората.
Мина някаква кола. Лорен я спря.
— Приятелю — рече той на Морис, — ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да намерим Женевиев. Съсипахме се, смазани сме, изпекохме се заради нея. Колкото и да е взискателен, Купидон не може да иска повече от един човек, който отгоре на всичко не е влюбен. Хайде да се качим в тази кола и да се прибираме.
Този път Морис не възрази, послуша приятеля си.
Двамата стигнаха до дома на Морис, без да разменят нито дума.
Когато Морис слизаше от колата, един от прозорците на апартамента му се отвори.
— О, това е добре — рече Лорен, — още те чакат! Вече съм напълно спокоен. Хайде, почукай на портата.
Морис похлопа. Вратата се отвори.
— Лека нощ! — извика Лорен. — Утре още рано ще дойда, за да излезем заедно.
— Лека нощ — отвърна му вяло Морис и затвори вратата след себе си.
Още на първите стъпала на дома го посрещна официозът му.
— О, гражданино Ленде — рече официозът, — да знаете само колко се безпокояхме!
— Вие ли? — попита все тъй вяло Морис.
— Да, ние. Аз и хубавата госпожа, която ви чака.
— Хубава госпожа? — повтори Морис. Той сметна, че в дома му е пристигнала някоя от старите му приятелки. — Добре, че ми каза. Ще ида да спя у Лорен.
— О, не можете да направите това. Ами че тя стоеше на прозореца, докато вие слизахте от колата, и каза: „Ето го!“
— И какво ме е грижа мен, ако тя знае, че вече съм тук. На мен не ми трябва вече любов. Иди и кажи на тази жена, че напразно ме е чакала!
Официозът тръгна да изпълни нареждането му, но се спря.
— О, гражданино — рече той, — грехота е! Госпожата и без туй е много измъчена, ако й кажа това, ще се съсипе от отчаяние.
— Но коя е тази жена? — полюбопитства най-сетне Морис.
— Гражданино, не видях лицето й. Тя стои загърната цялата в пелерина и плаче, само това знам!
— Плаче ли? — попита Морис.
— Да, плаче, само че тихо.
— Плаче ли? Плаче? — повтори отново Морис. — Та нима на този свят има жена, която толкова много да ме обича, че да се безпокои, като ме няма вкъщи?
С тези думи, следвайки официоза, той тръгна по стъпалата.
— Ето го, ето го, гражданко — извика официозът още от вратата.