Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Морис почувства, че гърдите й се издуват като вълни подир буря.
— О, ти плачеш, Женевиев! — рече той с неописуема мъка в гласа. — Ти плачеш. Не, недей, успокой се! Аз никога няма да направя любовница една жена, която примира от скръб и която не ме обича.
Като я освободи от прегръдките си, той отдалечи чело от нейното и полека се дръпна встрани.
Под влияние на една от онези реакции, които са тъй присъщи на жените, когато се защитават и в същото време желаят, Женевиев обви ръце около врата на Морис, стисна го силно и допря студеното си и още мокро от сълзи лице до пламналото лице на момъка.
— О, Господи, не ме оставяй, Морис. Не ме оставяй — шепнеше тя, — не ме оставяй, защото освен теб нямам никого на света!
XXXI
През решетките на прозореца прекрасното слънце позлатяваше листата на три големи рози, посадени в дървени сандъчета на каменния перваз. Цветята пълнеха с благоухание малкия чист хол, където Морис и Женевиев закусваха.
Вратата беше затворена. На масата имаше всичко, което се сервираше в такива случаи, за да не бъдат безпокоени повече от слугата уединените влюбени.
Откъм съседната стая едва-едва се дочуваше суетнята на усърдния официоз. Топлината на последните летни дни влизаше през открехнатите стъкла и пълнеше гърдите с чувство за уют.
Женевиев се усмихваше само с устни. Очите й изглеждаха изморени, тя мълчаливо седеше и наподобяваше някоя статуя, но въпреки преживяното досега вътрешно беше щастлива от слънчевите лъчи, от любовта.
Погледът й потърси очите на Морис и ги намери. Морис също я наблюдаваше и мечтаеше.
Тя сложи нежния си бял лакът на рамото на момъка. Момъкът трепна. После жената опря глава на рамото му с онази детинска Доверчивост, която е нещо много повече от любов.
Бе нужно Морис само да понаведе малко лице, за да целуне полуотворените устни на Женевиев.
И той го направи. Женевиев пребледня, очите й се притвориха, както се склопват листенцата на цветчето, което крие чашката си от слънчевите лъчи.
Те все още бяха отдадени на това блаженство, когато звънецът ги накара да настръхнат.
Отдръпнаха се един от друг.
Официозът влезе и тайнствено притвори вратата след себе си.
— Дойде гражданинът Лорен — рече той.
— А, приятелят ми Лорен — каза Морис. — Ще ида да го изпъдя. Извини ме, Женевиев!
Тя го спря:
— Искаш да изгониш приятеля си, Морис, един приятел, който те е утешавал, подкрепял, подпомагал? Не, не бих искала да изгониш този приятел от къщата си, нито пък от сърцето си. Нека влезе, Морис, нека влезе.
— Как — рече Морис, — разрешаваш ли?…
— От цялата си душа — отвърна Женевиев.
— О, ти намираш, че не те обичам достатъчно — извика Морис, очарован от нейното поведение, — ти намираш, че не те обичам достатъчно. Искаш да те обожавам!
Женевиев му поднесе поруменялото си чело. Морис отвори вратата и в стаята влезе Лорен, прекрасен, какъвто бе денят. Когато съгледа Женевиев, той се учуди много, но не закъсня да й отправи почтителен реверанс.
— Ела, Лорен, ела — рече Морис, — погледни я! Ти мина на втори план, Лорен, сега на света има едно друго лице, което предпочитам пред твоето. За теб бих дал живота си, но за нея — това не е ново за теб, Лорен — за нея съм готов да дам и честа си!
— Госпожо — рече Лорен със сериозност, която издаваше силното му вълнение, — отсега нататък ще се старая да обичам Морис още повече, за да не престане той съвсем да ме обича!
— Седнете, господине — каза му усмихната Женевиев.
— Да, седни — прибави Морис, който, като хвана отдясно ръката на приятеля си и с лявата — ръката на любовницата си, чувстваше сърцето си изпълнено с цялото блаженство, което човек може да си пожелае на този свят.
— Не искаш вече да умираш, нали, не желаеш вече да те убиват? — питаше Лорен. — Ех, Боже мой, човек е твърде променящо се животно и философите наистина имат пълно право да го презират. Можете ли да си представите, госпожо — продължи Лорен, — едно от тези животни е и този наш приятел, който снощи искаше да се хвърли във водата и непрекъснато викаше, че за него не е останало никакво щастие на този свят, а днес е весел, радостен, ухилен, щастлив, седнал пред прекрасна трапеза. По-право ще бъде, ако кажем, че той въобще не се храни, но то не му пречи да бъде щастлив…
— Как — възкликна Женевиев. — Нима той е искал да направи това?…
Тя имаше предвид, че Морис е искал да се хвърли във водата.
— И това, и другите работи, за които ще ви разкажа някой друг път, защото сега съм много гладен — отвърна Лорен. — Гладен съм, казвам, но вината е у Морис, който снощи ме караше да припкам след него по улица Сен Жак като вакло агънце. Позволете ми да утоля малко глада си от вашия обед, вие и без това не сте се докоснали до храната.