Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Да, да, нека огледаме — съгласи се Лорен и хвана Морис подръка.
Под предлог, че ще търси бегълците, той отвлече приятеля си вън от градината.
— Да, да, нека огледаме — съгласиха се и войниците. — Но преди да си идем…
И един от гренадирите хвърли факлата си върху струпаните сухи дърва и треви пред себе си.
— Ела — викаше Лорен на Морис. — Тръгвай, ела!
Морис не оказваше съпротива. Той тръгна подир Лорен като дете и го последва, без да каже ни думичка, до моста. Тук Лорен спря, а Морис се обърна, за да види какво става зад тях.
В края на предградието небето почервеня. Над покривите на стихналите къщи хвърчаха безброй орляци огнени пръски.
Морис трепна, сетне протегна ръка към улица Сен Жак.
— Пожар! — извика той. — Пожар!
— Е, да, да, пожар — рече Лорен. — И какво?
— О, Боже мой, ами ако тя се е върнала там?
— Коя „тя“?
— Женевиев.
— Женевиев се казваше съпругата на господин Димер, нали?
— Да.
— Не се бой, не се е върнала. Та тя не е избягала, за да се върне пак там!
— Лорен, аз трябва да я открия, трябва да отмъстя! Ти ще ми помогнеш да я открия, Лорен, обещай ми!
— Да я откриеш ли? — попита Лорен. — Това е много лесно!
— Как така е лесно?
— Разбира се, че е лесно. Ако ти се интересуваш, което е така и в което имам причини да вярвам, ако ти се интересуваш от съдбата на гражданката Димер, слушай ме. Ти я познаваш, естествено, много добре. А след като я познаваш, ти знаеш кои са нейните най-близки приятели. Тя не се е отдалечила кой знае колко от Париж. Не знам кое кара всичките тези заговорници да не излизат от Париж, наистина. Та тя ще се е скрила при някоя стара приятелка и утре рано-рано ти чрез някоя Роза или Марта ще получиш писъмце, написано горе-долу така:
Ако Морис иска да види Цитерея, нека вземе лазурния пояс на нощта, нека се представи на портиера от едикоя си улица, едикой си номер, нека пита за госпожа Три звезди, и туй-то.
Морис сви рамене. Той знаеше много добре, че Женевиев няма у кого да се скрие.
— Няма да я намерим — прошепна Морис.
— Позволи ми да ти кажа нещо, Морис — каза Лорен.
— Какво?
— Няма да бъде кой знае какво нещастие, ако не я открием.
— Ако не я открием, Лорен — рече Морис, — аз ще умра!
— Виж ти, виж ти — извика Лорен, — та ти от тази любов за малко щеше да умреш наистина. Още преди това…
— Да — отговори кратко Морис. Лорен се замисли.
— Морис — рече след малко той, — часът трябва да е единадесет, улицата е съвсем пуста и тук има една каменна пейка, направена сякаш нарочно за приятели като нас. Направи ми честта да си поговорим насаме, както се изразяваха хората при старата власт. Давам ти честна дума, че ще говоря само в проза…
Морис се огледа и отиде да седне до своя приятел.
— Говори — рече той, като подпря чело с ръка.
— Слушай, приятелю — започна без никакво встъпление Лорен, — ние сме тръгнали, или по-точно казано, ти ме караш да тръгна по много лош път.
— Как така? — попита Морис.
— Драги приятелю — продължи Лорен, — има едно постановление на комитета за обществено спасение, обявяващо за изменник на отечеството всеки, който има връзка с неприятелите на отечеството. Не го ли знаеш?
— Има си хас да не го знам — замислено отговори Морис.
— Значи знаеш го, а?
— Да.
— След като е така, аз смятам, че ти не си жалък изменник на отечеството. Какво ще кажеш за това, а?
— Лорен!
— Защо ми се сърдиш? Не е ли така? Струва ми се — така е. Освен ако мислиш, че само от изключителна любов към отечеството твоята приятелка е прибрала, хранила и гощавала Рицаря на Мезон-Руж, който, доколкото разбирам, не е бил от най-ревностните републиканци…
— О, Лорен — каза с въздишка Морис.
— Това ме кара да мисля — продължи моралистът, — че ти си бил или пък още си голям приятел на неприятелката на отечеството. Хайде, хайде, не се сърди, драги приятелю. Не ми се сърди, а чисто и просто ми се изповядай и си признай, че вече не си кой знае колко ревностен патриот…
Лорен произнесе тези думи с цялата мекост, на която беше способен, но в същото време и с ловкост, на която би могъл да завиди самият Цицерон.
Морис се задоволи да изрази своя протест само с едно махване с ръка.
Лорен остави без последствия възражението му и продължи:
— О, да живеехме на топло, на прилична температура, както термометърът в ботаническата градина сочи шестнадесет градуса, бих ти казал, драги Морис, че така и трябва — от време на време да си позволим да бъдем и аристократи, приятно е, хубаво е. Но днес ние се печем на тридесет и пет четиридесет градуса горещина. Земята гори, така че температурата на нашите човешки тела нищо не представлява в сравнение с тази на обкръжаващата ни среда. А охладнеем ли малко, ставаме подозрителни, ти знаеш много добре това, Морис. А подозрителните хора, драги Морис, ти не си глупав човек, подозрителните — ти знаеш какво става с тях!