Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Улиците, проходите, всичко е блокирано така, че птиче да не може да прехвръкне — отвърна полицаят. — Никой не може да мине оттук, без да знае паролата.
Морис изтръпна. Боеше се, че неговото предателство можеше да отиде напразно.
— Сега — рече полицаят — кажете ми колко души ви трябват, за да заловите предателя?
— Колко души ли? — замисли се Лорен. — Мисля, че бихме се справили само аз и Морис. Ти какво ще кажеш, Морис?
— Да — като ехо отвърна Морис. — И аз така мисля…
— Слушайте — възрази полицаят, — тук няма място за безсмислено самохвалство. Искате ли да го хванем, или не?
— Разбира се, че искаме — отвърна Лорен. — Що за въпрос? Нали трябва да го хванем непременно, Морис?
Лорен изразяваше настоятелност за съдействието на Морис. При това искаше това съдействие да бъде активно. Както самият той бе обяснил на Морис, срещу тях се надигаше вълна на подозрение. Лорен, който отлично знаеше, че ако заловяха Рицаря на Мезон-Руж, никой повече нямаше да смее да се съмнява в предаността им към отечеството, държеше много те двамата да се проявят в това дело.
— Щом е така — присъедини се към тях полицаят, — щом искате непременно да го хванете, най-добре вместо двама да идем тримата. Когато спи, Рицарят слага под възглавницата си сабя, а на нощната масичка — два револвера.
— Ех, дявол го взел — намеси се един от гренадирите, — май е най-добре да идем всичките. Защо трябва да се изразяват предпочитания към този или към онзи. Ако той се предаде доброволно, ще го запазим за гилотината, ако пък реши да окаже някаква съпротива, ще го заколим и толкоз!
— Много умно говориш — отбеляза Лорен. — Давайте тогава напред. През вратата ли ще влезем или през прозореца?
— През вратата — рече полицаят. — Кой го знае, може и да не се е заключил отвътре. Ако минем през прозореца, ще се наложи да счупим стъклото и ще вдигнем ужасен шум.
— През вратата, през вратата — присъедини се към него Лорен. — Ние само да влезем. А пък откъде ще го направим, не е кой знае колко важно. Хайде, измъквай сабята си, Морис!
Морис машинално извади сабята си от ножницата. Групата се запъти към павилиона. Те се качиха, притичаха към коридора, приближиха се до вратата.
— О — радостно възкликна Лорен, — вратата не е заключена!
— Тогава отваряй, гражданино поручик — заповяда полицаят в сиво.
Лорен предпазливо открехна вратата. Морис избърса потта от челото си.
— Ето ни вътре — констатира Лорен.
— Не, още не сме — възрази полицаят. — Ако моите топографски сведения са точни, то ние се намираме все още в апартамента на гражданката Димер.
— Можем веднага да проверим — каза Лорен. — Да запалим някоя свещ, в огнището на камината още има огън.
— По-добре да запалим главни — отбеляза полицаят. — Главните не се гасят толкова лесно, колкото свещите.
Като взе от ръката на един гренадир две факли, той ги запали от огъня. Едната връчи на Морис, другата, на Лорен.
— Виждате ли? — каза той след малко. — Разбрахте ли, че не съм се излъгал. Ето през тази врата се влиза в спалнята на гражданката Димер, а през тази влязохме ние.
— Тогава — по коридора! — разбърза се Лорен. Отвориха вратата в дъното, която също не беше заключена, и се озоваха в апартамента на Рицаря. Десетки пъти Морис бе виждал тази врата, но никога не му бе идвало наум да се запита накъде води тя. За него целият свят бе съсредоточен в стаята, където го бе приемала Женевиев.
— Охо — прошепна Лорен, — работата се запича. Тази врата е заключена.
— Но сигурни ли сте — намеси се Морис, който едва събираше сили да проговори, — че именно тази е стаята?
— Ако планът е точен, тази е — обади се полицаят. — Впрочем ей сега ще разберем това. Войници, трошете вратата!
Вратата беше разбита.
— Предай се, или се считай за мъртъв! — строго извика полицаят. — Прицелете се и при най-малкото движение стреляйте!
— Чакайте, чакайте — рече Морис, — аз сам ще отместя завесите!
Без да допусне за миг, че Рицарят на Мезон-Руж ще бъде скрит зад завесата и че той пръв ще има възможността да получи от него първия куршум, Морис отиде да повдигне завесите.
Леглото бе празно.
— Проклятие! — изруга Лорен. — Няма никой!
— Може да е избягал — промърмори Морис.
— Не може да бъде, граждани! Не може да бъде! — извика полицаят. — Казвам ви го със сигурност: преди един час са го видели да влиза и оттогава не са забелязали да е излизал. Всички изходи са завардени!
Лорен отвори навсякъде. Не се откри никакъв човек.
— Никой, виждате ли, никой, никой! — възмущаваше се той и гласът му гърмеше.