Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— О, виждаш ли, той има право — усмихна се детински Морис. — Не си яла нито ти, Женевиев, нито пък аз. Да хапнем и ние.
Като произнесе името на Женевиев, Морис се загледа в Лорен. Но Лорен не искаше и да знае.
— Я ми кажи, Лорен — рече Морис, — ти сети ли се, че това е тя?!
— О, това изискваше огромно напрежение на моите сили! — отвърна Лорен, като си отряза огромно парче месо.
— И аз съм гладна — рече Женевиев и протегна чинията си.
— Лорен — каза Морис, — снощи аз бях болен!
— Ти беше нещо повече от болен — съгласи се Лорен. — Ти беше луд.
— Да, снощи — каза Морис. — Но днес май ти не си съвсем здрав.
— Защо? — попита Лорен.
— Защото още не си проговорил в стихове.
— Точно това си мислех — каза Лорен.
— Добре, добре — засмя се Морис. — Благодарим ти за това четиристишие.
— И трябва да се задоволиш само с него — рече Лорен, — тъй като имаме да си приказваме за не съвсем весели работи.
— Какво има? — попита Морис неспокойно.
— Какво има ли? — погледна го Лорен. — Това, че скоро ще бъда караул в Консиержери.
— Консиержери! — извика Женевиев. — При кралицата?
— При кралицата… смятам, че да, госпожо.
Женевиев пребледня, Морис се намръщи и даде знак на Лорен.
Лорен си отряза още едно парче месо, двойно по-голямо от първото.
XXXII
На ъгъла между моста Шанже и крайбрежната Фльор се издигаха останките от стария дворец на Свети Людовик, който хората наричаха просто Двореца, както простичко е казвал народа на Рим — Града. Руините не престанаха да носят това ласкаво име и след като оцелелите части от сградата бяха завладени от съдии, писари и адвокати.
Голямо и мрачно бе това здание на правосъдието и това бе причина хората да се страхуват от него, вместо да го обичат. В него можеха да видят всички оръдия на човешката злоба и мъст, събрани на едно място. Тук бяха залите, в които се пазеха от охрана подсъдимите, по-нататък — залите, където заседаваха съдиите; по-долу бяха тъмниците и килиите, където лежаха осъдените; пред желязната порта — малко местенце, където кожата на осъдените се жигосваше с червеното желязо на позора; на сто-сто и петдесет крачки от вратата имаше едно място, по-голямо, там пък се убиваха хора, сиреч това бе площад Грев, където се завършваше започнатото в двореца.
Както сами разбирате, правосъдието си имаше подръка всичко, което му бе необходимо.
Всички тези прилепени едно о друго здания, мрачни и сиви, здания, продупчени тук-там от малки прозорци с решетки, чиито зейнали отвори наподобяваха дупките на пещери, се наричаха Консиержери.
В този затвор имаше килии, които Сена напояваше с черната си тинеста вода; имаше тайни изходи, през които някога през годините бяха изкарвали и хвърляли направо в реката жертвите на различни палачи.
През 1793 година Консиержери биваше пълен със затворници, осъдени само за един час. В онова време старият затвор на Свети Людовик справедливо можеше да бъде наречен хотел на смъртта.
Под арките на вратите нощем се люлееше червен фенер, зловещ символ на това страшно място.
Вечерта на същия ден, когато Морис, Женевиев и Лорен обядваха заедно, глух тътен разтърси прозорците на затвора. Тътенът спря пред външните порти. Няколко жандарми похлопаха на вратите с дръжките на своите саби, вратата се отвори и една кола влезе в двора. След като затвориха вратата, от колата слезе жена.
Жената застана заедно с жандармите на първия вход към затвора. Тя разбра, че трябва да мине и през втора врата, но забрави, че за да влезе през нея, трябва да повдигне крак и да понаведе глава.
Затворничката, която, както веднага се забеляза, не бе свикнала с архитектурата на затворите, въпреки че доста време бе лежала в затвор, удари чело в горния праг на портала.
— Заболя ли ви, гражданко? — попита един от жандармите.
— Вече нищо не ме боли — спокойно отвърна жената.
И мина, без да изохка дори, въпреки че над веждата й беше останал кървав белег от удара.
Не след дълго шествието стигна до креслото на вратаря, кресло, което в очите на затворниците бе по-достопочтено, отколкото царският трон в очите на царедворците — същият оня трон, който тълпите носеха по улиците наскоро. Вратарят на един царски затвор раздава милости, а всяка милост е най-важното нещо за затворника. Много пъти и най-дребното благоволение от страна на вратаря превръща мрачната стряха на лишения от свобода в късче лазурно небе.