Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Вратарят Ришар, седнал в креслото си, от което не се помести поради съзнанието за собствената си важност, смръкна енфие, изгледа затворничката от глава до пети, отвори една огромна книга и взе перо от черната дървена мастилница.
— Гражданино вратар — каза началникът на конвоя, — записвай колкото може по-бързо, тъй като в комуната с нетърпение ни чакат!
— Не се бой — отвърна вратарят, — няма да ви бавя кой знае колко. Знам много добре, че революцията не чака, че революцията продължава, че революцията означава нетърпение за победа и справедливост!…
Вратарят Ришар наля в мастилницата малко вино от чашата, която стоеше от дясната страна на масата, и разбърка с перото получената смес на дъното на мастилницата. Ръката му бе свикнала да пипа бързо, когато се наложеше.
— Името и презимето ти, гражданко?
След като потопи перото в импровизираното мастило, той се приготви да записва в най-долната част на книгата, която бе изписана почти цялата. През това време иззад креслото му гражданката Ришар, жена с благосклонни очи, с удивление, граничещо с почтителност, наблюдаваше скръбната, благородна и горда още от пръв поглед жена, която нейният мъж разпитваше.
— Мария Антоанета Жана Жозефа Лотарингска — отвърна затворничката, — ерцхерцогиня австрийска, кралица на Франция.
— Кралица на Франция ли? — попита вратарят и се понадигна в креслото си.
— Кралица на Франция — отвърна твърдо затворничката.
— Речено с други думи, вдовицата Капет — намеси се началникът на конвоя.
— Последно, под кое име да я запиша? — попита вратарят.
— Под което щеш, стига само да я запишеш по-бързо — отвърна началникът на конвоя.
Вратарят отново се настани в креслото си и леко разтреперан, вписа в книгата имената, фамилията и титлите, които бе изредила затворничката. Написаното още се съхранява в тази книга, която мишките от Консиержери отдавна са изпогризали на по-важните места.
Гражданката Ришар продължаваше да стои зад креслото на мъжа си. Набожно състрадание беше накарало тази женица да скръсти молитвено длани пред гърдите си.
— Години? — попита вратарят.
— Тридесет и седем и десет месеца — отвърна кралицата. Ришар записа и това, отбеляза личните белези на кралицата и свърши с особените бележки.
— Ето на — каза той, — свърших!
— Къде да откараме затворничката? — попита началникът на конвоя.
Ришар още веднъж смръкна от енфието си и погледна жена си.
— Ами сега! — рече жена му. — Какво ще правим сега, като въобще не сме получили предизвестие? Къде да я наместим?
— Иди да намериш — каза строго началникът на конвоя.
— Има едно място — рече жената. — Стаята на съвета е празна.
— Стаята на съвета е твърде голяма — прошепна Ришар.
— Толкова по-добре — рече съпругата му. — Като е голяма, ще е по-добре за онези, които ще пазят.
— Хубаво — рече Ришар, — стаята на съвета да бъде. Но точно сега, веднага, не може. Няма постеля!
— Вярно — каза жената, — бях забравила за това.
— Голяма работа — обади се един от жандармите. — Постелята ще й оправите утре. Една нощ може спокойно и без постеля да мине!
— Тази нощ — каза съпругата на вратаря — гражданката може да пренощува в нашата стая, нали, мъжо?
— Добре — рече вратарят. — Ами ние?
— Ние няма да спим — кротко рече жена му. — Както каза гражданинът жандарм, една нощ може да мине и без спане.
— Тогава — каза вратарят — откарайте гражданката в моята стая!
— И докато се върнем, ти вече ще си ни приготвил разписката, нали тъй?
— Ще я приготвя.
Гражданката Ришар взе запалена свещ от масата и мина напред.
Мария Антоанета я последва, без да каже нито дума, тиха и бледа както всякога.
Двама ключари, на които гражданката Ришар бе направила знак, тръгнаха подир тях Показаха на кралицата легло, на което гражданката Ришар побърза да постели нови завивки. Гражданинът ключар се намести на мястото си пред входа и Мария Антоанета остана сама.
Как е прекарала тази нощ тя, никой не узна, тъй като часовете й минаха лице в лице с Бога.
На другия ден преместиха кралицата в стаята на съвета, дълго помещение, разделено на две със стена, която не достигаше до тавана.
Едно от отделенията беше предназначено за дежурните.
Другото беше стаята за кралицата.
Всяко от тези две отделения се осветяваше от мъничък прозорец с решетки.
Между двете отделения, това на кралицата и това на дежурните, врата нямаше, имаше само една спусната небрежно завеса.
Подът бе постлан с тухли, а от стените, които на времето са били украсени с позлатени дъски, висеше тук-там на парцали цветна хартия.