Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Към 1615 година „Епохата на воюващата държава“ е вече приключила. Продължителната битка на Токугава срещу неговите противници завършва с пълна победа и полага основите на период от около две столетия, през който Япония се радва на относително стабилна феодална система на управление — натискът за военна ефективност е вече значително намалял. Ала всичко това не е достатъчно, за да обясни причината, поради която японците съзнателно изоставят огнестрелните оръжия. Онова, което най-много тревожи елита, са социалната намеса на зареждащите се от цевта мускети.
Надали ще причиним кой знае какви поражения на историята, ако сравним воинската класа на японските самураи с феодалните благородници на Европа. И двете са групи, които дължат богатствата, властта и социалните си позиции на своите воински умения, откъдето черпят и своето самоуважение. Ала бойните умения са важен отличителен белег само ако се постигат благодарение на продължително и непосилно обучение и имат пряко отношение към шансовете на притежаващия ги за успех и оцеляване в битката, водена с меч, пика или лък. За овладяването на огнестрелните оръжия обаче е необходимо много по-малко време, а ефектът от тях е далеч по-демократичен — по време на отчаяните атаки на клана на Такеда и самураи, и простолюдие умират с еднаква скорост и идентична безполезност под огъня на противника при Нагашино.
Още от самото начало на въвеждането им по бойните полета на Япония, мускетите се сблъскват с яростна съпротива, защото на практика те слагат край на едноличните битки, при които самураят е печелел слава и почести. Отвращението на самураите към огнестрелните оръжия е толкова голямо, че преобладаващата част от стрелковите войски на Ода при Нагашино са обикновени селяни. А този факт само увеличава обидата, която новите оръжия нанасят на самураите — така се оказва, че загиват изпод ръката на по-низши от тях в социално отношение хора. Класата на професионалните воини в Япония е била огромна — от 7 до 10% от цялото население (в сравнение с тях феодалните благородници на Европа са били само един процент), затова с края на гражданските войни и с приключване на корейската авантюра отказът от тези омразни оръжия бил неминуем.
През 1607 година Токугава Йейасу централизира производството на огнестрелни оръжия в само две места и назначава специален комисар, който да издава разрешенията. На практика разрешения получават единствено правителствените поръчки, които през XVII век се свеждат до нулата. И тъй като занаятът им постепенно умрял, най-добрите японски майстори на пушки постепенно се върнали към производството на мечове. Става ясно, че технологичната промяна не е необратима — управляващата воинска каста на Япония се отказва от огнестрелните оръжия, защото се опасява, че социално егалитарната им намеса постепенно ще подкопае основите на военното уравнение, което ги държи на върха на социалната пирамида.
Сходни тревоги относно социалните последици от въвеждане на огнестрелните оръжия назряват и сред класата на професионалните военни в Европа. В края на XV век Джан Паоло Вители — един от водещите италиански кондотиери започва да избожда очите и да реже ръцете на всички аркебузиери, които успява да плени, защото смята, че убийството на благородник от разстояние, от някакъв си плебей пехотинец, е истински срам и позор.106 Ала подобна реакция не се отличава с нищо от тази, с която защитниците на старите традиции посрещали стрелците с дълги лъкове и арбалети преди няколко века. И тя с абсолютно нищо не е в състояние да спре вятъра на промените.
Европа не е Япония. Тя се намира в процес не само на военна революция, но и на трансформации с дълготраен отзвук — процеси на промяна на цялостната структура на политическата власт и икономическата производителност, които не биха могли да бъдат спрени от обикновените прояви на милитаристичен лудизъм. Към средата на XVI век в Бреша и в околността — основният военнопроизводителен район на Италия, вече се произвеждат по двадесет и пет хиляди мускета годишно, дори и в мирно време. А по време на войната с турците през 1570–1573 година тази производителност нараства четирикратно.
Въпреки всичко това армиите в Европа продължават да се ръководят от модела, усъвършенстван от испанците — най-мощната военна сила на епохата: солидни терци (фаланги) от пехотинци, въоръжени с пики, с дълбочина от шестнадесет, двадесет, та дори тридесет реда, с мускетари, поставени по ъгловите позиции на формацията, както и изключително тежката и почти неподвижна полева артилерия на онова време, разположена успоредно на фронтовата линия. Кавалерията също присъства, заела местата си по фланговете, но ролята й продължава да отслабва, дори и след като и кавалеристите получават огнестрелни оръжия. Доста често те се превръщат в пехотно съединение, което просто стреля с пистолетите си, отстъпва, презарежда и отново стреля. Ала по време на катаклизма, познат като Тридесетгодишната война, на тази неповратлива, твърде бавна версия на класическия боен строй, й предстои да претърпи съществена промяна.
106
Frederick Lewis Taylor, The Art of War in Italy, 1494–1529 (Cambridge: Cambridge University Press, 1929), 56.