Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Унищожаването и опожаряването на Магдебург, довели до смъртта на четиридесет хиляди души от неговото население, става през 1631 година — точно в началото на най-кошмарната фаза на войната. Безмилостните армии от наемници маршируват през полетата на Германия сезон след сезон, грабят всичко, което им попадне пред очите и разпространяват купища болести, в резултат на което селяните все повече се отчайват, все повече обедняват и огладняват и се вдигат на поредния бунт, който на свой ред бива безжалостно потушен от някоя от наличните военни сили в региона. Продоволственото снабдяване на армиите се влошава систематично през дългите години на войната, а жестокостите на гладните войници спрямо обеднялата и измъчена маса цивилни стават все по-големи. Социалният ред сред цивилните в Германия и военната дисциплина сред армията се сриват напълно във все по-обширни области на страната. Навсякъде изобилства от отчаяни банди бегълци и мародерстващи групи дезертьори, които на практика въобще не се различават по поведение. Убийството за самун хляб става нещо обичайно, а на места дори започва да се вихри канибализъм. До момента на подписване на мирния пакт във Вестфалия през 1648 година, който най-сетне донася мир на измъчената и изтощена Европа, населението на Германия е намаляло от двадесет и един милион на тринадесет милиона души, а от тридесет и петте хиляди села на Бохемия са останали само шест хиляди.
До избухването на следващата война в Европа, която причинява смъртност от същия мащаб, трябва да измине век и половина, а още три века — преди цивилните загуби отново да надвишат тези на бойното поле. Ала предпазливостта, която кара европейските владетели да се въздържат от причиняването на подобна кървава баня, няма нищо общо с ужаса, причинен на жертвите (от които мнозинството са германски селяни — загиват само 350 000 войници). Тази предпазливост се поражда от прекалено ярките спомени на владетелите какво може да стане, когато нещата тотално излязат от контрол — как могат да изчезнат не само цели държави, но и цели династии, както става с множество дребни кралства в Германия по време на Тридесетгодишната война.
Главната цел на всяка държава и на всяка династия е оцеляването. Ярката демонстрация на последиците от твърде далече стигналата война вероятно е напълно достатъчна да обясни защо монарсите, дори и след като консолидират новопридобитите си позиции като абсолютни владетели на суверенни държави, продължават да се държат така, сякаш са членове на един и същ клуб. Те продължават да водят войни един срещу друг, да си отнемат взаимно пограничните територии или крайморските провинции, да подкопават един другиму властта по стотици подмолни начини, като зад всичко това се крие негласното споразумение нито един член от клуба на владетелите — или поне никой от най-важните — да не търпи чак толкова големи загуби, че да изчезне завинаги от играта. (Единственото значимо изключение от това правило е Полша — слаба държава, разделена благодарение на единодушното съгласие на силните й съседи.) През следващите сто и петдесет години целите на войните остават забележително ограничени, а основната причина за това ограничение е приоритетният интерес на всяка от династиите относно собственото й оцеляване.
Това въобще не означава, че битките са изгубили част от жестокостта си, защото точно през този период огнестрелните оръжия се превръщат в основно бойно средство на бойното поле. Човекът, който носи най-голяма отговорност за тази промяна, е кралят на Швеция Густав Адолф. Той управлявал кралство, чието малобройно население (по-малко от милион и половина души) го правело уязвимо срещу далеч по-силните държави, с които граничело: Русия, Полша и Дания. И тъй като му липсвала числеността, необходима за равностойна битка с противниците при стандартния бой „натиск на пиката“, през 1611 година крал Густав се заема да разреши военните проблеми на своята държава чрез тактически нововъведения. Така той създава първата армия в света, която Александър Велики със сигурност не би имал представа как да командва.
Густав Адолф бързо си дал сметка, че солидните формации на пехотинците с пиките, моделирани по образец на испанските терци, преобладаващи по онова време по бойните полета на Европа, са превъзходни мишени за огъня на огнестрелните оръжия — стига да ги имаш в достатъчно количество. Затова той се разпоредил стандартният шведски мускет да бъде пре-моделиран така, че да стане достатъчно лек, за да бъде използван без дървената стойка в предната част, а падащия затвор на стария аркебуз заменил с така наречения „балтийски щракащ затвор“ (ранна версия на кремъклийката), за да повиши сигурността на изстрела. След това превърнал две трети от своята пехота в мускетари, действащи в дълбочина само шест реда, като свалил почти цялото им снаряжение, за да олекоти придвижването им. Същият тип трансформация наложил и на артилерията, като изоставил обичайните тежки полеви оръдия, дърпани от двадесет и четири коня, за по-леките, бързострелящи оръдия, използващи предварително подготвен заряд, за които били достатъчни само един-два коня и следователно можели да бъдат местени и по време на самата битка.