Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

На фона на постоянната подготовка на съперничещите си европейски държави за война, е напълно логично всяка нова технология, която би предоставила някакво предимство на една от тях пред останалите, да бъде възприемана много бързо, особено ако е свързана с оръжейните разработки. И тогава са съществували обичайните за всяко общество консерватори, които са се страхували (и често с основание), че новите технологии постепенно ще подкопаят социалните им позиции, поради което и са ги отричали. Но ако даден европейски изобретател е бил отхвърлян от един управляващ, единственото, което е трябвало да направи, било да отиде при съседния, където автоматично получавал радушен прием. (За разлика от Европа, в Китай заповедта, издадена от единствения император, била в състояние завинаги да възпрепятства навлизането на нова технология — и понякога става точно така, както и с прочутата забрана от 1421 година за построяването на презокеански кораби, която подло отнема На Китай възможността да се възползва от своя дял от Новия свят, поради което двете Америки и Австралия са „открити“, завоювани и колонизирани единствено от европейци).101 Поради всички тези причини Китай така и не успява да надрасне особено нивото на оръдията със запалителни снаряди, докато в Европа само за две столетия огнестрелните оръжия достигат в едната си крайност до гигантски канонири, които са в състояние само с един изстрел да запратят по стените на укрепленията метален снаряд с тежест около 600 килограма, а в другата — до аркебузите (първите мускети), които стреляли с 14-грамови куршуми при ефективен обсег на действие стотина метра.

Нашата пълна вманиаченост на тема технологии е толкова голяма, че историците дори са в състояние да дадат конкретна дата за края на Средновековието — 1453 година. Това е годината, когато масираната атака на канонирите на турската армия, ръководена от младия турски султан Мехмед II най-сетне успява да срине дебелите стени, обграждащи град Константинопол — най-голямата столица на света за последните хиляда години, като с това слага край на Византийската империя, последната оцеляла останка от някогашната велика Римска империя.

Но историците на XIX век възприемат Константинопол единствено като символична повратна точка. Най-важното, което всъщност ги интересува, е краят на феодализма в Европа — за него те смятат, че разполагат с перфектната верига на причината и следствието. Канонирите били в състояние да сринат стените на замъците, следователно това слага край на независимата власт на феодалните благородници, а оттам нататък барутът повежда дългия марш към прогреса, който достига кулминация в мира, просперитета и просветеността на нашия XIX век.