Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Чумата да го отнесе! — изруга, след като бе свършил. — Четири гулдена и двайсет и един кройцера!
— Не е ли достатъчно?
— Какво си въобразявате!
— Но вие дадохте дума!
— Бях убеден, че една артистка ще има закътани повече, поне сто гулдена!
— Виждате колко много сте се лъгали — изхили се тя.
— Или само ме заблуждавате?
— Как така?
— Наистина ли нямате повече?
— Нито кройцер.
— Убедете ме!
— С какво?
— Дайте да погледна в портмонето!
— Ето, гледайте! То има три отделения и трите са празни. Сега повярвахте ли?
— Покажете!
За да види уж по-ясно, той го взе от ръката й и надникна в него. После каза:
— Вярно! Нищо няма вътре! Това може да се види и по самото портмоне — старо и износено, едва ли струва и пет кройцера. Фройлайн Борман, искам да ви направя едно предложение.
— Какво?
— Предложение, от което ще разберете, че наистина ви мисля доброто и не желая да ви причинявам щети.
— Е, предлагайте тогава!
— Тези четири гулдена и двайсет и един кройцера са абсолютно нищо за мен. Вземете си ги обратно!
Тя неволно протегна ръка и той сложи в нея парите.
— Сериозно ли го правите? — попита тя.
— Да.
— И въпреки това ще спазите обещанието си?
— Да. При предпоставката, че изпълните една моя дребна, съвсем дребна молба.
— Каква е тя?
— Вие сте дяволски интересна жена и аз проявявам голям интерес към вас. Бих желал да имам от вас един малък подарък за спомен, един сувенир.
— Да не би да сте се влюбили в мен?
— Хм-м! Не би било никакво чудо! Вие сте… — спря по средата. Тя продължи ухилено:
— Една сочна слива, нали?
— Да, наистина!
— Е, ако искате един час или два да бъдете с мен на четири очи, елате утре следобед при нас. Няма да ми бъде приятно да оставя някого да умре от нещастна любов.
— Благодаря, благодаря, благодаря!
— Не искате? — попита тя, учудена, че отказва да приеме колосалните й прелести.
— Не, скъпа моя.
— Защо?
— Моята любов не е жадна за наслади.
— Че каква е тогава?
— Платоническа.
Тук тя избухна във висок, подигравателен смях и каза, обръщайки се към майка си:
— Чувала ли си някога подобно нещо? В мен са се влюбили платонически! Това е все едно да причислиш папуняка към колибрите! Цвибел, вие сте се побъркали! Я използвайте случая!
— Не, благодаря. Моята душевност има нежни струни, а безмълвното ми влечение към вас не предявява големи претенции. Повтарям, че с цялата си смиреност ви моля за един малък, съвсем малък спомен!
— Е, какво всъщност искате?
— Нещо, което много, стотици пъти е било във вашите топли, нежни и бели като лилия пръсти.
— Какво ще е то? — осведоми се тя любопитно, като все още държеше в ръката си парите.
— Това портмоне.
Исполинката направи движение на ужас.
— Какво ви скимна! — каза. — Я ми го дайте!
Протегна ръка, ала той скри портмонето зад гърба си.
— Та то няма никаква стойност!
— За мен има много голяма!
— А за мен като спомен — още по-голяма!
— Няма да го получите!
— Вие си получихте парите обратно, но портмонето ще трябва да ми оставите!
— Не, не, в никакъв случай!
Тя понечи да пристъпи заплашително към него. Той каза:
— Създавате впечатление, че портмонето ви е страшно ценно!
— Наистина е така!
— Защо?
— То е спомен.
— От вашия брат, взломаджията?
— Не.
— Или от другия брат, убиеца?
— Какво ви влизат в работата моите братя! Я се грижете по-добре за себе си! Дайте портмонето!
Сега го хвана за ръката. Той се освободи и продължи:
— Да не би още нещо да се крие в него, а?
— Нищо! Нали се убедихте!
— О, хората понякога пъхат банкноти зад хастарите! Често съм чувал за такива неща.
Тя се дръпна назад и му нареди с груб тон:
— Не дрънкайте дивотии! Хайде, давайте го, незабавно!
— Може би в него се намират двете петстотингулденови банкноти, които сте получили и които Петерман заедно с другите бил присвоил!
— Господи Исусе! — изплъзна се от устата на старата.
— Аха! Отгатнах ли? Ето на!
— Нищо, нищичко не сте отгатнали! Разбрано? Дайте портмонето или лошо ви се пише!
Прибра парите и пристъпи със свити юмруци към него.
Беше една глава по-висока от него, а и с ширината на плещите й не можеше да се мери. Човек би си помислил, че с един удар на пестника си ще го пребие.
Ала той не прояви ни най-малка тревога, а отговори с пълно душевно спокойствие:
— Скъпа ми Аврора, я не се вълнувайте за такива празни работи!
— Празни работи? Такъв скъп спомен!
— Да, това наистина е така, един изключително скъп спомен от вас, мило мое дете.