Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
Тя седна на една маса и записа:
„Аврора Борман, артистка от Роленбург, заедно с майка си. Транзитно минаване.“
После тръгна след майка си, която вече беше изминала известно разстояние. Двете не забелязаха, че няколко фигури се промъкват предпазливо след тях. Но близо до гробището полицаите изостанаха — бяха се убедили, че дивечът ще попадне в мрежата. Майка и дъщеря се огледаха няколко пъти и като не забелязаха жива душа, поеха по пътя към плевника. Не размениха нито дума, докато го достигнаха. Там старата попита:
— Веднага ли ще се захванем за работа?
— Да.
— И защо?
— Първо трябва да се убедим дали сме сами. Ще заобиколим плевника — ти отдясно, аз отляво. Така ще се съберем точно там, където искаме да отидем.
Те се разделиха да разузнаят. Когато се срещнаха, майката каза:
— Не видях никого.
— Аз също. Сигурни сме.
— Но все пак ме обзема едно особено чувство, като си помисля, че ще се занимаваме с труп.
— И на това отгоре труп на убит! Но каквото е — такова. Трупът си остава труп, независимо дали смъртта е била насилствена или естествена. Впрочем тук не се касае за труп, а за камък. Слушай!
Тя се полуизвърна и се заслуша.
— Какво има? — попита майка й уплашено.
— Стори ми се, че чух хрущене на сняг.
— Сигурно е паднал от покрива.
— Възможно. Но при такива занимания човек все пак малко се стряска, колкото и иначе да е куражлия.
— Хайде да се захващаме, та по-бързо и да свършим!
— Почакай малко! Още не знаем къде ще отнесем детето.
— Аз знам един отточен канал.
— Къде?
— Непосредствено зад „Белвю“, където започва гората.
— Да, сещам се. Не е много далеч оттук. Пътят е усамотен. Това ще е най-доброто място. Ако сложим детето в канала и го затрупаме с няколко камъка, никой няма да го намери.
— Да го вадим тогава!
Старата коленичи и започна да отстранява пръстта. Исполинката й помагаше.
— Не ти ли се струва, че пръстта е доста рохкава? — попита първата.
— Да. Но друго не е и възможно. Нали вчера пак разровихме дупката.
— Ама аз мисля, че много твърдо я отъпках.
— Само си въобразяваш. Говори по-тихо. През зимата въздухът е студен, а студът пренася звука много по-далеч от обикновено.
— Кой ще ни чуе тук? Да не би мъртвите там отсреща в гробището?
— Не, а живите тук — прозвуча непосредствено зад тях.
Двете нададоха крясък на ужас и подскочиха.
Гръмотевица да се бе стоварила на тях, нямаше уплахата им да бъде по-голяма. Мъжът, който бе застанал при тях, се ухили доволно и каза:
— Изненада, а? Надявам се, радостна!
— Цвибел! — избълва исполинката.
— Хер Цвибел! — потръпна майката, която не можеше толкова бързо да се съвземе от страха.
— Да, аз съм. Цвибел и също хер Цвибел — според това доколко са учтиви хората към мен.
— Аз мислех… — пропелтечи старата.
— Какво си мислехте?
— Че… че… че се намирате в централната странноприемница.
— Мислели сте си погрешно, както толкова често тази вечер, фрау Борман.
— Какво правите тук? — попита сега исполинката.
— А вие какво правите? — отговори с въпрос той.
— Това не ви засяга!
— Тогава няма защо и вие да ме питате.
— Разкарайте се!
— Позволете все пак да остана, фройлайн. Аз се интересувам изключително много от сапьорската работа, с която тук сте се захванали.
— Не е нужно да си създавате грижи за нас.
— Но това беше и намерението ми.
— Защо сте се домъкнали?
— Аз бях тук преди вас. Вие защо търчите подире ми?
— Щом сте дошли по-рано, можете по-рано и да си тръгнете.
— Не и преди да съм свършил с вас. Сега ще признаете, че отричането ви беше повече от смехотворно.
— Ние не сме отричали!
— Не? О, и само как!
— Който отрича, казва неистината, а ние си бяхме правдиви. Не знаем нищо.
— Какво търсите тогава тук?
— Детето!
Гласът й беше придобил нотка на превъзходство и насмешливост. Беше й хрумнала една спасителна мисъл.
— А! Вие търсите детето — провлече Цвибел. — И въпреки това твърдите, че не сте знаели нищо за него?
— Не знаехме нищо, нито дума!
— И все пак ровите тук?
— Не ни ли казахте самият вие къде се намира? Ние дойдохме да го потърсим и да направим после донесение. Така да знаете!
Тук Цвибел се разсмя високо и сърдечно. Отвърна:
— Страхът ви е навял мисъл, която ви се струва много мърда, но вие отново се заблуждавате в мен. Аз споменах плевника, наистина, но не набелязах за кой точно се касае. И още по-малко съм назовал мястото, където се намира трупът. Как стана така, че вие веднага намерихте истинския плевник и незабавно нападнахте съответното място?