Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— Мога ли да попитам за името?
— Да. Папа Вернер също ще се почувства заинтересуван. Става дума за балерината Леда… А, чухте ли за утрешния конкурсен танц, Хаук?
— Да. Зная всичко.
— Добре. Мосю Леон Стодижел поставя цялата си тайфа на разположение на Леда и никой от хората му не бива да ръкопляска на американката.
— Интригантът!
— В замяна Леда е трябвало да му обещае да прекара с него един любовен час.
— Кога?
— Утре непосредствено след представлението. За тази любовна авантюра е поръчана спомената вечеря в „Белвю“. Стодижел и Леда смятат да пристигнат там с екипаж около единадесет часа.
— И аз трябва да се явя на мястото на Леда?
— Да.
— Кой измисли плана?
— Току-що ми се завъртя в ума.
— Дяволски ми се ще да натрия носа на дъртия Стодижел! И на драго сърце бих му изиграл тоя номер, но ми се струва все пак доста рисковано.
— Какво му е опасното?
— Ако направи донесение срещу мен, ако подаде оплакване!
— И през ум няма да му мине. Неговата жена не бива и понятие да си има за тази супе. А тя непременно ще разбере, ако той се залови с вас. По-нататък трябва да държи сметка и за публиката. Представете си скандала, ако се разчуе, че мосю Леон Стодижел е имал един сладък тет-а-тет за шейсет гулдена с… един тимпанист!
— Това е вярно. Мисля, че ще ми даде и бакшиш, само и само да си държа устата затворена.
— Определено, Обзалагам се, че ще го направи.
— Ще има и друго възражение.
— Какво?
— Та нали веднага ще види, че не съм дама и още по-малко Леда. Иначе би следвало утре да е направо кьорав.
— И той ще бъде такъв, поне в определено отношение. Аз забравих да спомена, че никой не бива да знае кои са двамата. Ето защо те ще носят маски.
— Мътните го взели, идеята никак не е лоша.
— Всъщност ще бъдат полумаски и по време на яденето няма да бъдат сваляни. Обслужващият ги съдържател също не бива да ги познае. Но той вече знае кои са.
— Вие ли му ги издадохте?
— Да. Едва когато той се отдалечи, сиреч след гощавката, Стодижел ще поиска отстраняването на маските, тъй като вече ще бъде време прелестите да излязат на сцената. Ако решите да се нагърбите с тази роля, сигурно ще получите и една прилична гратификация.
— От кого?
— От княз Дьо Бьофур.
— По дяволите! Познавате ли го?
— Много добре.
— И той ли е замесен?
— Да.
— Хм, щом участва и той, действително няма от какво да се опасявам. Работата ми е съвсем по вкуса: отбрано ядене, изискани питиета, изтънчено обслужване, специална гратификация и, което е най-важното — невероятната щуротия, която самият аз ще извърша. Така че страшно ми се иска да кажа „Да“, ама… откъде да се снабдя с необходимия дамски тоалет?
— Ще се погрижим за това. Че ще погодим номер на Стодижел, и то точно на тази вечеря, князът знае, но за настоящия ми план си няма никаква представа. Утре сутринта ще поговоря с него по този въпрос. Дотогава и вие имате време да обмислите искате ли да се включите в играта, или не.
— Хубаво! Но смятам, че ще искам. Кой знае дали през целия ми живот някога ще ми се отвори пак възможност за такава смехория и такава префинена вечеря. Такова нещо човек не бива да остави да отмине неизползвано. Аз всъщност дойдох тук, за да хапна нещичко, но сега няма да го направя. На обяд ядох малко и сега директно до утре вечер ще гладувам. Иде ми да издрънкам едно гърне с алое и майчин лист, та да се прочистя от край до край. Тогава тоя хер барон Дьо Стодижел ще види как може да нагъва мадмоазел Леда. Ще си помисли, че е поканил на ядене цяла рота гвардейски кюрасири.
Беше обсъдено още едно-друго, после Вернер се накани да си тръгне. Холм заяви, че ще го придружи донякъде.
Когато после вървяха бавно по улицата, той каза на стария:
— Вие мислите, че с днешното назначение на дъщеря ви ви е сполетяло щастие, и аз в никой случай не искам да го оспоря. Но имам едно известие за вас, което без съмнение съдържа едно много по-голямо щастие за вас и цялото ви семейство.
— Какво е то? Говорете, скъпи хер Холм!
— Аз съвсем тихомълком поработих за вашата Лаура.
— О, наистина ли?
— Да. Имах известен успех.
— Боже Господи! Това действително би било едно голямо, голямо щастие!
— Дори храня надеждата, че много скоро ще видите отново дъщеря си!
— Едва ли!
— Защо?
— Тя не е молила за милост.
— Това е напълно вярно. Тя не се нуждае от милост.
— И въпреки това казвате, че е възможно в скоро време да я видя свободна?
— Да, това казвам.
— Тогава нейната невинност трябва да бъде доказана!
— Аз мисля, че ще ни се удаде да приведем това доказателство. Не знам дали мога да ви поверя нещо по-определено, скъпи ми Папа Вернер.