Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Екипажът на „Речната магьосница“ започна да изкоренява растенията и да чисти земята наоколо. Храсталаците отстъпиха място на ниски колове, на които бяха наковани дъски; от по-дебелите мъжете сковаха една платформа на около петдесет сантиметра над земята. Върху нея опънаха брезентови платна и издигнаха шатра, която изглеждаше достатъчно голяма да побере някой шейх с целия му харем, поне на Малкълм така му се струваше. Не беше далеч от истината, защото Аштън я беше получил от един човек, който търгуваше дълги години с бедуините и с този подарък се отблагодаряваше за услуга, оказана му от Аштън. Години наред той не намираше за какво да я употреби. Но за случая беше напълно подходяща.
Малкълм наблюдаваше строежа на лагера от долната веранда и този път той, а не Робърт Самъртън имаше нужда от едно силно уиски. Когато Лианор и баща й излязоха при него на верандата, той им хвърли предупредителен поглед, за да възпре предизвикателните коментари.
Часовете отминаваха и бреговата ивица покрай малкия залив се превръщаше все повече в обитаемо място. Броят на работниците растеше. От „Речната магьосница“ или от града с големи каруци бяха докарани изящни мебели, скъпи ориенталски килими, голямо огледало на стойка, хранителни продукти и личния багаж на Аштън. Между вещите имаше дори и вана за къпане. Докато ги разтоварваха, лицето на Малкълм потъмня, а Лианор захапа кокалчетата на свитите си пръсти, за да не се изсмее високо. Още малко и от ушите на мъжа й щеше да започне да излиза пара.
За конете и кочияша до главната палатка беше издигната една по-малка. Хайръм пристигна към обяд, кацнал високо на капрата, като влачеше зад себе си две други коли едната, пълна със сено, а другата — натоварена с дъски за строежа на конюшнята. Минавайки покрай къщата, се ухили толкова широко, че устата му стигна до ушите. От гърлото на Малкълм се чу дрезгаво ръмжене, което му напомни, че спешно се нуждае от нова глътка уиски.
— Не можем да допуснем тази проклета чернилка да обикаля тук из нашата собственост! — изкрещя той гневно. — Ще ни обере и последната риза от гърба.
Лианор го изгледа с презрение.
— Хайръм е толкова честен, колкото въобще може да бъде човек. Малкълм. Няма защо да се страхуваш от него.
— Вероятно не е нито по-добър, нито по-лош от останалите крадци и убийци, които Уингейт е наел на кораба си. Дявол знае на какво престъпление са способни. Шерифът Коти трябва наистина да предприеме нещо срещу тях, преди да е станало късно. Най-добре ще е да сложим няколко човека на стража, които да те наблюдават, докато тези типове и капитанът им обикалят наоколо.
Лианор не се и съмняваше, че няма да я изпуснат от очи, докато Аштън се намира наблизо.
— Надявам се, че не вземаш всичко това толкова навътре, Малкълм.
— Каквото и да ми струва, мадам, заслужава си. Ти значиш твърде много за мен, за да те изложа на риск.
Хвърли й поглед отстрани и установи още веднъж колко свежа и нежна изглеждаше, а днес това се подсилваше от розовия тен на бузите и от кремавата, обточена с дантели рокля. Ако не се обличаше винаги така старателно и не беше показала открай време изискан вкус, той не би се отървал от съмнението, че се гласи заради другия. Нежната червенина на бузите й обаче беше така необичайна, че можеше да се свърже само с появата на Аштън Уингейт.
— Напоследък явно си по-добре — забеляза грубо Малкълм.
Лианор изпитваше желание да му каже, че сигурно щеше да е по-зле, ако Аштън не й се беше притекъл на помощ тази сутрин, но само се усмихна невъзмутимо.
— Благодаря, Малкълм, наистина съм по-добре от доста време насам — съгласи се тя.
Робърт Самъртън посочи с чашата към работещия отсреща екипаж и каза:
— Май Уингейт — иска да се установи тук.
Лианор пристъпи към парапета и загледа как Аштън се разпорежда с хората си. В момента правеха истинска градина от саксийни растения и дъбови качета, напълнени с изкоренени сутринта храсти. Около дървената тераса беше засадена ивица от по-дребни храсти, които отдалече приличаха на цъфнал жасмин. Венецът на тази богата градина беше появата на една маса със столове от ковано желязо.
В задуха и жегата мъжете бяха съблекли ризите си, свалили обувките и навили нагоре панталоните. Аштън изглеждаше като принц сред просяци в светлокафявия си панталон за езда, с високи ботуши и риза, разкопчана до пояса, с плоска шапка на главата. Даваше тук някакви указания, отговаряше там на някой въпрос и като че беше навсякъде. Когато слънцето се търкулна към хоризонта, той беше създал с хората си един малък рай до морето и нямаше никакво съмнение, че възнамерява да остане тук дълго.
Когато Лианор се присъедини към двамата мъже в салона, забеляза, че настроението на съпруга й беше станало още по-мрачно. Той посягаше към гарафата с алкохол толкова често, колкото и тъстът му. Нервно се разхождаше до верандата и хвърляше поглед на запад, където слаба светлина показваше мястото на Аштъновата шатра. След известно време прекаляването с уиски започна да проличава и той прекъсна упоритото си мълчание.