Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Гробището беше мрачно и въпреки че лятото го беше покрило със зеленина, изглеждаше страшно и изоставено. Лианор беше облечена цялата в черно, което създаваше у нея чувството, че се слива с околността. Страните й бяха бледи, а тъмните кръгове правеха очите й по-големи. Тя чакаше заедно с баща си в каретата да се появи свещеникът, неспособна да направи дори едно движение при тази жега. Постоянно поднасяше шишенцето с амоняк до носа си, за да разпръсне мъглата в главата си, събра достатъчна сили и слезе от каретата.
Загрижен, Самъртън не се отделяше нито крачка от нея, докато стигнаха открития гроб, където вече чакаше Малкълм. Тя избягваше да гледа тъмната дупка, където лежеше ковчегът, а обърна очи към опечалените от другата страна. Тъй като вестта за ужасната смърт се беше разпространила бързо, повечето от присъстващите явно бяха дошли от любопитство. Вдясно зад семейството стояха Мегън и кочияшът, може би единствените истински опечалени, и хлипаха приглушено. Лианор ги изгледа със съчувствие и внезапно откри зад тях още едно познато лице.
— Хоръс Тич! — Тя само прошепна името, но Малкълм се наведе към нея:
— Каза ли нещо, мила?
С кимване Лианор посочи към Тич.
— Просто бях изненадана да видя онзи мъж там, това е всичко.
Малкълм погледна нататък и каза развеселено.
— А-а, мистър Тич.
— Познаваш ли го? — попита изненадано Лианор, защото не си спомняше да е споменавала пред него за Хоръс Тич и за неприятностите, които й беше създал.
— Тук, в Билокси, се клюкарства също толкова, колкото в Нечиз или където и да е другаде, Лианор. Чувал съм за него и ако Тич е бил само в една от кръчмите, които баща ти посещава редовно, той знае за нас колкото всеки друг. Ако още не си забелязала, мила, в околността ние сме най-обсъжданите хора. Особено откакто високоблагородният господин Уингейт практически се настани на прага ни. — Той млъкна, като хвърли поглед през рамото й, а очите му станаха студени и остри. — Говорим за вълка…
Лианор се обърна и сърцето й се разтуптя силно, когато съзря Аштън. Изведнъж почувства, че има сили да издържи предстоящото погребение.
Аштън разтегна пресъхналите си устни в лека усмивка и докосна с показалец периферията на касторената си шапка. Само с един поглед той казваше повече за любовта си към нея, отколкото би могло да се каже с думи.
Сега, когато Малкълм и Лианор го бяха открили и не можеше вече да я наблюдава незабелязано, той бавно се приближи към долния край на гроба, като се надяваше, че присъствието му хубавичко ще обтегне нервите на неговия съперник. Освен това оттам можеше да вижда по-добре Лиарин, или Лианор, както се наричаше сега. Реши да употребява това име до окончателното изясняване на въпроса за нейната самоличност. В сърцето му тя беше все още Лиарин и ако разследването покажеше, че не е прав, щяха да са му необходими известни усилия, за да се оттегли с достойнство. Но дали беше Лиарин или Лианор, той обичаше тази жена, защото спомените от миналото се бяха превърнали в ярко настояще, което принадлежеше на двама им.
Младата жена също го наблюдаваше, но не така явно. Отново беше запленена от фигурата му: той носеше черен фрак с връзка на тъмни и светли ивици, и раиран панталон в същия цвят. Както винаги ризата му беше бяла и прекрасно колосана, черните му ботуши блестяха. Лятото беше придало по-тъмен тен на кожата му, очите му с цвят на лешник сияеха с топъл блясък. Погледите им се срещнаха отново и се сляха.
Опечалените наблюдаваха мълчаливо как свещеникът хвърли шепа пръст върху ковчега и изрече монотонно:
— От пръст си направен, на пръст ще станеш…
Лианор избърса една сълза от крайчето на окото си и преглътна. Мегън изхлипа високо, а кочияшът заплака, без да се сдържа повече. Самъртън бръкна във фрака си, извади едно плоско шише и отпи няколко пъти. Малкълм гледаше само Аштън, който напусна мястото си и отиде при Хоръс Тич.
— Добро утро, мистър Тич. — Аштън му кимна, преди да погледне към заоблаченото небе. — Време точно като за погребение, нали?
— Така изглежда — промърмори Хоръс. — За моя вкус обаче е малко горещо. Може би няма да е лошо да капне дъждец, та да поохлади въздуха.
— Или да стане още по-влажен — рече Аштън, който забеляза капките пот по лицето на Тич. Запита се дали се дължаха само на горещината, или имаше и друга причина.
— Изненадан съм да ви видя тук, Хоръс. Да не сте на гости, може би при роднини?
— Да… — Хоръс прехапа устни, когато му се изплъзна тази лъжа. Можеше да каже истината, но се страхуваше, че Аштън би разказал тази история на шерифа, което пък би задвижило лавина от неприятности… — Всъщност Марелда искаше да дойде в Билокси, за да види морето… или нещо такова.