Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Хайде, елате, ще ви заведа вкъщи. Лиарин ще ви лекува, както се полага.
— Тя е добро момиче — промълви Самъртън и залитна несигурно, когато Аштън пусна ръката му. — Тя заслужава нещо по-добро…
Аштън видя, че старецът е в безнадеждно състояние, и го придружи обратно до дома, като го подкрепяше. Краткият път беше твърде дълъг за пияния и когато Аштън го поведе през верандата, той се отпусна още повече върху него. Младият мъж влезе през предната врата, не видя никого и извика:
— Лиарин! Лиарин, къде си?
— Аштън! — На първия етаж се чуха бързи стъпки, след това тя се появи на парапета. Той й се усмихна. Очите й се разшириха от изненада, тя сграбчи полите си и забърза надолу по стълбите. Загрижено го заразпитва:
— О, Аштън, да не си му причинил болка?
— Кълна се в честта си, мадам, нямам никаква вина — отговори той с усмивка, докато тя прескачаше последното стъпало. Потърси с ръка рана под сакото на Самъртън.
— Баща ти само си поряза ръката, Лиарин. Повярвай ми, няма му нищо.
— Ръката му? — Мръщейки нос, тя махна салфетката и заразглежда порязаното.
— Може би трябва да я промиеш — предложи Аштън и се наклони към нея. Усети омайното й ухание, очите му се спряха на нежния й тил и му напомниха с какво удоволствие го беше покривал с целувки.
— Заведи го в салона — нареди Лианор. — Ще пратя Мегън да приготви гореща вода и марля.
Аштън се подчини и помогна на възрастния мъж да седне в едно кресло. Самъртън стискаше салфетката и притискаше наранената си ръка към гърдите.
— Тя винаги се е грижила за мен — скимтеше той. — Нежният ми ангел, а аз — най-големият негодяй от всички!… — Той примигна, защото очите му се бяха напълнили изведнъж със сълзи, после подсмръкна и вдигна нос. — Добро дете, да. Не сте ли и вие на това мнение?
— Много повече от дете, бих казал — измърмори Аштън, когато Лианор влезе отново в помещението. Очите му не можеха да се нагледат на нежната й женствена красота. Тя коленичи пред баща си и разгледа подробно нараняванията му.
Отвън се чу конски тропот. И тримата се заслушаха, Лианор и Самъртън, не без загриженост. Както винаги, Малкълм пришпорваше безогледно коня си направо към къщата, преди да скочи в последната секунда от седлото и да изтрополи по стълбите.
— Казвам ви го неприкрито, злото с тихи стъпки иде — издекламира Самъртън. — О, отвори се ти, врата, за този, що от коня слезе!
Малкълм блъсна вратата, нахлу в преддверието и се спря като ударен от гръм, когато видя трите фигури във всекидневната. Очите му се присвиха, погледна двете угрижени лица и закова поглед в Аштън.
— Какво, по дяволите, търсите в дома ми? — попита гневно, дръпна шапката от главата си и я запокити на пода. Прииска му се да се хвърли към неканения гост и да му даде един хубав урок, но споменът за сблъсъка предната сутрин го накара да се откаже.
— Бащата на Лиарин си нарани ръката и имаше нужда от помощ — обясни лаконично Аштън. — Аз му я оказах, нищо повече.
— Оказали сте му я, а сега изчезвайте оттук! — Малкълм посочи входната врата на къщата. — Незабавно!
Аштън тръгна бавно към вратата и каза:
— Никой не ме е поканил, значи няма нужда да изкарвате яда си на Лиарин или на баща й…
— Лианор! — изрева Малкълм толкова силно, че стъклата на прозорците издрънчаха. — Тя е моя жена, не ваша!
Аштън леко се усмихна и си тръгна. Когато пресичаше верандата, забеляза двама мъже да яздят към къщата. По-високият от тях му се стори познат, но не можеше да си спомни къде го е виждал вече. Може би на някой от своите параходи, или бе член на някой екипаж? Аштън вдигна рамене. Беше безсмислено да се опитва да си спомни всички лица, които постоянни идваха и си отиваха. Бяха просто твърде много.
Лианор реши, че е чакала достатъчно дълго в каретата. Беше горещо и задушно, и тя не знаеше кога точно ще се върне Малкълм. По горната й устна избиха ситни капки пот, а муселинената й рокля лепнеше на гърба. Каретата стоеше до тротоара, точно там, където Малкълм й беше поръчал да чака, но нямаше никаква сянка и на конете им беше също толкова горещо, колкото и на нея. Те биеха неспокойно с опашки бръмчащите около тях мухи, ровеха с копита и от време на време мръдваха малко напред.
Лианор слезе от каретата в лошо настроение, без да я е грижа, че беше оставила бонето си там. Тя нареди на Хенри да съобщи на мистър Синклер къде може да я намери. Малкълм беше заповядал да го чака, но тя не искаше нито секунда повече да търпи това изтезание. Кочияшът прие заповедта й с едно кимване и Лианор тръгна към най-близкия магазин.
— Добро утро, мисис Синклер — поздрави я собственикът. — Как сте? Боже мой, доста време вече не съм ви виждал.