Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Този тип обаче ще яде сам довечера в циркаджийската си палатка.
Самъртън беше достатъчно трезвен, за да допълни забележката на Малкълм.
— Да, и ако се появи тази нощ някоя малка буря, изведнъж може да се събуди с проклетия си параход в скута.
Двамата мъже се наслаждаваха блажено на възможните катастрофи, на които можеше да стане жертва новият им съсед.
— Я вижте! — Гласът на Самъртън, нахлуващ през отворената врата, изразяваше любопитство и учудване. — Какво се отдели от сянката на това водно чудовище? Едно сладко забавление за смекчаване самотната съдба на мошеника?
Думите му бяха всичко друго, но не и Шекспир, в интонацията им личеше погълнатият алкохол, но бяха достатъчни, за да събудят любопитството на Лианор. Тя взе чашата си с шери и излезе също на верандата на известно разстояние от двамата мъже.
От другата страна на слабия прибой от „Речната магьосница“ се отдели една лодка и пресече огряната от луната вода към фенера, който маркираше Аштъновото място за акостиране. Когато се доближи до брега, се чу тихото плискане на водата при потапянето на греблата. Малко по-късно лодката се плъзна по пясъчния бряг и мъжете скочиха от нея, за да я издърпат на сушата. Бяха двама прислужници в бели ливреи. Те извадиха голяма сребърна табла със сребърен похлупак и бързо я отнесоха към сложената на открито маса за хранене. След това запалиха факли и ги поставиха така, че и най-далечният ъгъл да бъде ярко осветен. Простряха бяла покривка на масата и подредиха всичко необходимо за една изискана вечеря за двама, като не пропуснаха и сребърните свещници с много свещи. Малкълм, Самъртън и Лианор очакваха с напрежение да видят какво ще стане по-нататък и кой ще бъде очакваният гост.
Малко по-късно прозвучаха меките, топли тонове на едно виолончело и бризът ги понесе към верандата. С голямо усилие Лианор успя да прикрие чувствата си, когато Малкълм потърси погледа й с твърди като кремък очи. След кратки потпури от различни мелодии прозвуча песента, която тя и Аштън обичаха най-много.
Лианор се облегна напред, за да не пропусне нито звук, наслаждавайки се на спомена за вечерите с Аштън в Бел Шен. Малкълм рязко сложи край на удоволствието.
— Този вой не се издържа. Звучи като ранена блатна котка, попаднала в капан.
Самъртън се изкиска над чантата си.
— Не, лъжеш се, друже. На цигулката опъват само карантиите.
— Това не е цигулка — поправи го остро Лианор, раздразнена от просташките забележки.
Баща й я погледна лукаво:
— Ти тази вечер въобще не разбираш от шега, малката ми.
— Мисля, че мяукането на котарака, който обикаля навън, я е ударило в главата — подигра я Малкълм. — Тя би предпочела сега да изтича при него, нали?
А защо не? Тази мисъл й мина бързо през главата. Не искаше нищо друго, освен да замени обществото на тези две недодялани същества с милото внимание на Аштън, за когото копнееше толкова силно.
Един от прислужниците се приближи до входа на палатката и каза нещо. Музиката спря и Лианор затаи дъх, когато Аштън се появи сам, но облечен изключително официално. Отиде до жасминовите храсти, откъсна клонче и го постави върху една от чиниите. След това седна от другата страна на масата. Вторият прислужник му наля вино в сребърна чаша. Отпи от него, кимна утвърдително и след това остави да му сервират блюдата едно след друго. Мястото срещу него остана празно. Накрая Лианор разбра какво значеше жасминовият цвят в недокоснатата чиния. Беше покана за нея. Дали Лианор или Лиарин, тя беше добре дошла да го посети, когато пожелае.
Малкълм също долови смисъла на този дързък жест и в очите му пламна гняв. Лианор срещна погледа му с мека усмивка, но отправи безмълвна благодарност към небето, когато Мегън ги извика за вечеря. През цялото време, докато се хранеше, тя мислеше за Аштън и за чувствата, които изпитваше към него, без да обръща внимание на мрачния израз на Малкълм и на баща си.
На следващата сутрин Лианор накара Мегън да я извини пред господата и закуси кротко и спокойно в стаята си. Това, изглежда съвсем вбеси Малкълм след неспокойната нощ, защото малко по-късно той хукна навън, блъскайки вратите, като остави Робърт Самъртън да бди двамата влюбени да останат разделени — Лианор в къщата, а Аштън в неговата шатра. Но въпреки разстоянието сърцата им все още бяха в хармония, защото, когато Лианор излезе на горната веранда да се наслади на прекрасната сутрин, Аштън отметна брезентовия отвор на шатрата си. Те се гледаха един друг. Тя усещаше как въпреки разстоянието очите му я галят, как тази милувка събужда за нов живот дълго потискани страсти и кръвта й кипва по-силно в жилите. Запита се дали и той чувства същото. Аштън взе хавлия от един стол от ковано желязо и я метна на рамото си. После тръгна бавно към плажа, където вълните мързеливо облизваха брега. Жената го проследи с очи, впила поглед в стегнатата му фигура. Той пусна кърпата на пясъка, влезе навътре и се гмурна с безупречен скок. Ръцете му мощно пореха водата. Лианор почти физически усещаше как той излива яда си на вълните.