Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Само да посегнеш още веднъж на Лианор, ще те убия!
Малкълм изцъкли очи, борейки се да си поеме дъх. Аштън го разтърси още веднъж и настоя за отговор. Накрая Малкълм издаде хриплив звук, които приличаше на съгласие. Аштън го блъсна с презрение и пусна хавлията, при което нещастникът се просна на пясъка.
— Помни ми думата, ще те убия!
Пъшкайки, Малкълм се повдигна на лакти и разтърка гърлото си.
Аштън пристъпи към Лианор и й помогна да стане. Тя му хвърли благодарен поглед и започна да изтърсва пясъка от пеньоара си.
— Сега готова ли си да дойдеш с мен? — попита той.
Лианор погледна към Малкълм, после поклати едва забележимо глава.
— Трябва да открия истината, Аштън.
Робърт Самъртън тичаше към Малкълм през пясъка, наведе се към него, за да му помогне и хвърли на Аштън сърдит поглед.
— Какво търсите на наша земя?
По лицето на Аштън плъзна ленива усмивка, сякаш се забавляваше.
— Май тази земя не е само ваша — каза той. — Щом и двамата настоявате, че Лиарин е мъртва, то това имущество принадлежи наполовина на мен. Лиарин и аз се оженихме в Луизиана, и според тамошното право аз съм неин наследник. Тъй като тази къща и принадлежащата към нея земя е била оставена по равно на Лианор и Лиарин от майка им, то сега сме, така да се каже, партньори. Ако желаете, можете да задържите къщата, тогава в замяна ще взема земята. Съгласни ли сте?
— По-скоро ще вляза в пъкъла, отколкото да ви дам и педя земя, — изграчи Малкълм.
Аштън се засмя в отговор:
— Ако бързате толкова да идете там, мога да ви помогна. Един дуел може би ще е най-доброто разрешение на целия спор.
— Не! — извика Лианор и хвана Аштън за ръката.
Сега беше ред на Малкълм да се ухили.
— Май дамата е загрижена за моето здраве.
— Явно е разбрала, че си служите с оръжието толкова зле, колкото и с юмруците си.
Малкълм позеленя от обидата.
— Ще ви докажа противното.
— Ще ми докажете какво? Как се използва пистолет от двадесет крачки разстояние, надявам се.
Малкълм си спомни в миг слуховете, че противникът му бил отличен стрелец и ловец, и не намери смелост да се отзове на предизвикателството.
— Е, хайде, човече, какво искате да ми докажете? — настояваше Аштън.
— Ще си говорим затова по-късно — изръмжа Малкълм. — Няма смисъл излишно да тревожим Лианор.
Аштън гледаше младия мъж с презрение. Може би малко пускане на кръв сега би го усмирило.
— Та значи сте съгласни да взема земята?
— Не! Мисля… — Малкълм познаваше закона толкова добре, колкото и Аштън, и знаеше, че няма изход. — Казах вече, ще говорим по-късно за това.
— Съжалявам, сега или никога — настоя Аштън. — Или вие ще напуснете къщата, или аз ще взема земята. Имате ли някакви съмнения относно правото ми на това?
Малкълм отвори уста, за да оспори, но не намери аргумент и замълча.
— Ще ви оставя малко земя, за да можете да стигате до къщата. Всичко останало ще наредя да се обозначи от моите хора и ви съветвам да не стъпвате на тази земя без разрешение. — После добави леко усмихнат: — Дамата естествено може да ходи, където си иска, но само тя и никой друг.
— А баща й? — попита Малкълм. — Искате да кажете, че баща й не може да се разхожда, където иска?
— Нищо вече не свързва баща й и мен. Той е отстъпил всички права върху земята на своите дъщери. Аз претендирам за частта на Лиарин и ако той почувства желание да се разхожда из тази част, трябва да поиска разрешение от мен.
— Носи ви се славата, че сте крайно труден партньор при преговори — каза в отговор Малкълм.
— Правя каквото трябва, за да защитя интересите си.
— Вие сте змия! — изсъска Малкълм.
Аштън реагира с безразлично повдигане на рамене, обърна гръб на Малкълм и се приближи до Лианор. Протегна ръка и оправи една къдрица, която беше паднала на лицето й. Този жест приличаше на нежна милувка.
— Аз съм наблизо, в случай че имаш нужда от мен — каза той.
После се обърна и даде знак на хората да продължат своята работа.
— Хайде, побързайте да разтоварите материала от лодките. Ще ни трябва цял ден, за да свършим.
Малкълм гледаше след него с омраза, хвърли и на Лианор един почти толкова зъл поглед. Жена му сведе очи. После изтича към къщата, като едва прикриваше радостта си. Чак когато затвори вратата на стаята зад гърба си, тя се разсмя щастливо.
Дванадесета глава