Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
В цяла Южна Америка няма по-спокойни, по-вежливи и демократично настроени хора от бразилианосите, които по произход са от старите испански заселници.
След размяната на елементарни учтивости капитанът попита в коя посока ще плуваме.
— За Сиудат Боливар — побърза да се реваншира за неговото любопитство Иван Горилата. — И ако вие пътувате за нататък, ще се считаме щастливи да ни услужите.
Споменаването, че ние четиримата сме остатъци от загиналата експедиция в Дяволската планина, доведе бразилиоса във възторг. Той попита не сме ли членове на експедицията на Фосет, за която Радио Рио де Жанейро прогърмяло света, че е изчезнала.
— Не, драги капитане — отвърнах му вежливо. — Полковник Фосет се намира някъде на бразило-боливийската граница и ние нищо не знаем за него. Ауян Тепюй, или както я казват на английски Дяволската планина, се намира на север от платото на Сиера де Пакароима. За изкачването до платото на Сиера де Пакароима, преминаването на Ророима и Дяволската планина и слизането ни до селището Палуа ние употребихме цели десет месеца, загубихме само двама членове — един англичанин и един американец. Сега имаме нужда от дрехи и баня, На парахода какво можем да получим?
— Да се качим и аз ще ви покажа всичко, с което разполагаме — каза капитанът и ни поведе към мостика.
После се сети нещо, спря ни и попита:
— Та вие сте минали най-опасната част на платото на Сиера де Пакароима! Ние в Бразилия го наричаме Рикардо Франко Хилс — „Отвесна скала“, и под него е Ауян Тепюй, където казват, че се намирал най-високият водопад в света.
— Точно него търсихме, намерихме го и го имаме на снимка. Висок е 980 метра и се губи в една недостъпна пропаст — обясни скромно Мартин Ларсензвей.
С това съобщение нашите акции се покачиха неимоверно. Горе на палубата получихме специални кабини, разни долни неупотребявани дрехи, ароматични соли, сапун и на разположение собствената баня на сеньор капитана.
Целия ден и през нощта товариха струпаните на кея сандъци, а през това време ние бяхме предмет на изключително внимание от страна на пасажерите, бордовия персонал и главно капитана, който се чудеше как да облекчи положението ни. Всеки предлагаше да се чукне с нас. И понеже имахме два дни да пътуваме до Сиудат Боливар, отпуснахме се и алкохолът ни удари здраво. Едва тогава разбрахме, че не сме така устойчиви, както бяхме преди една година, когато напуснахме столицата Каракас.
Това откритие, за което същата вечер си поговорихме насаме, показваше, че сме заболели от някаква болест, дължаща се на нередовно хранене, липсата на полезни витамини, или сме били ухапани от неизвестни причинители на някаква мистериозна болест, прилична по симптоми на злокачествена анемия. Както и да е, ние все още се държахме на краката си, можехме да се храним като гладници и да поглъщаме порядъчно количество алкохол, без да се заваляме на земята.
Първата нощ спахме в безупречно чистите легла като новородени. Пазеха ни гъсти противокомарни мрежи, бяхме завити с топли одеяла. Обаче аз се събудих през нощта от шума на подемните кранове, седнах на леглото и се питах: къде се намирам? Не можех да запаля електрическата лампа, защото не се сещах за нея. Изминаха десетина минути, докато чух хъркането на Мартин Ларсензвей. В подсъзнанието ми действуваше нещо кошмарно, което ме лишаваше от удоволствието да се отпусна в удобното легло и да заспя. Впечатленията от прекараната нощ в кръчмата сега ми се натрапваха и в тъмнината не знаех накъде да се обърна. Хич не ми идваше наум, че съм на парахода в топло легло. И ако не бях чул познатите акорди на хъркането на Мартин Ларсензвеи, не бях далеч от възможността да загубя разсъдъка си.
Малко преди разсъмване моторът, който изваждаше котвата, разтърси корпуса на парахода. Това сложи край на раздвоението, което ме измъчваше. Венецуелският лоцман пое управлението на парахода и ние трябваше след два дни и една нощ да бъдем в Сиудат Боливар.
От пристанището Палуа нагоре срещу течението на Ориноко бреговете са скалисти и наоколо царува трагично мълчание. Широчината на Ориноко до Сиудат Боливар варира от един до три километра, като в самия град не надминава 500 метра, но е много дълбока. Стръмните, почти отвесни скали надничаха отвисоко. Течението на реката Ориноко подкопаваше тези скали и се чуваше как те се срутваха с шум.