Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Ние имахме нужда от него, не той от нас. Доларите го възбуждаха, повдигнаха самочувствието му и той разпалено почна да се защищава:
— Не само ще разкажа на консулите какво беше истинското положение, но ще им предложа влекача да ги закарам до мястото, където сте заровили техните поданици, ще им изровим гробовете, за да видят смазаните им глави. Англичаните непременно ще потърсят начин да ви подведат под съдебна отговорност; те си знаят по-добре от всеки друг каква стока са техните хора, но за да прикрият това, са способни да ви припишат най-лошото — че вие сте ги убили. Ако е необходимо, ще извикам моите моряци, които ги прибраха пребити, да потвърдят моите думи. Ние ще им докажем, че Пърси и Алън са били пияни и са заслужили участта си. От мързел те не ще пожелаят да си развалят спокойствието и да изследват обстоятелствата, при които се е случило нещастието. Отивам дори по-далече, ако се намесят съдебните власти. Нека изпратят с нас хора, да изровим телата и да им ги донесем. Те ще изтръпнат от погнуса, когато видят разложените тела на Пърси и Алън с превързани глави. Да пием за опрощаване греховете на Пърси и Алън. Аз съм с вас, но и вие трябва да бъдете с мене и да не подценявате моята услуга. Без нея вие сте загубени.
Помътеният му поглед стана алчен. Той преживяваше радостта, че ще спечели повече от сто долара. Наля си сам пълна чаша уиски и сода, изгледа ни като кучета, хванати в капан за мишки, и преструващ се на благодетел, изкриви грубото си лице на булдог и излая:
— На ваше място не бих се пазарил. Ще изпълня човешкия си дълг срещу двеста долара — и си затвори очите, за да не види нашето отвращение.
Последната чаша уиски и сода го освободи от угризенията на съвестта. Той чувствуваше удоволствие безсрамно да ни измъчва. После стана от стола си и нарочно отиде до клозета, за да ни даде възможност да се споразумеем.
В стаята останахме само ние, като се пробождахме един друг с изпитателни погледи. Нещо лошо засвятка пред очите ни. Двеста долара бяха много пари, обаче трябваше днес или никога да си разчистим сметките с двамата консули.
— Ние — обади се Мартин Ларсензвей — трябва да не позволим да бъдат съставени актове срещу нас и да бъдат изпратени в Каракас до двете посолства. Предлагам да платим двеста долара, след като се убедим, че сме освободени от съдебна отговорност.
Капитанът се върна в стаята, сияещ от задоволство. Миришещ на блато, той тържествуваше, погледна ни крадешком, без да се изчерви. Той беше предварително сигурен, че ние сме приели предложението му и беше готов да ни подкара към консулствата. Дъждът беше спрял. От нас още никой не се решаваше да говори. В тоя момент на мълчание почувствувах, че ние губим време.
Славеят на Андите, която ни напусна предната вечер, вече бе пристигнала в Каракас и нейната нежна душа, която омагьоса Иван Горилата, сега може би копнееше от желания? Тя и не подозираше веруломството на тоя напрегнат момент, в който всички се борехме, за да се освободим от разперените пръсти на изнудвача. Как жестоко беше се стекло всичко в нашия живот.
Плътните чувствени устни на капитана се отвориха и той попита:
— Тръгваме ли, защото ме чака работа на влекача. Позволете ми да ви попитам приемате ли моите условия?
— О, да, мисля, че няма за какво да спорим — обърна се Мартин Ларсензвей към него. — Да тръгваме. Ще получите вашите двеста долара, щом приемат в консулствата вашите показания и ни освободят. Надявам се, че няма да загубим много време.
Освободен от колебанието си, капитанът взе шапката си и с лукава усмивка се изправи пред огледалото. Двеста долара бяха пробният камък за неговата почтеност и за да ги спечели, той трябваше повече да не лъже. Сега той се пържеше върху огъня на собствената си страст към измамата, но знаеше, че няма да успее. Ние бяхме четирима срещу един и можеше да го изобличим, щом се опита да ни злепостави. От устата му бликаше слюнка, когато се обърна да ни изгледа. Бяхме готови за тръгване.
Дълго не чакахме в чакалнята на британския консул. Прие ни непривлекателното лице на една обезличена душа, която представляваше интересите на могъщата британска империя в тоя загубен край. Ние, четиримата, бяхме отчасти познати на консула, но капитанът на влекача привлече неговото внимание и той попита:
— Вие какво желаете, господине?
— Капитанът идва с нас, защото беше непосредственият свидетел на трагедията, която се разигра в индианското селище в горното течение на реката Карони. Там бяха ранени много тежко нашите другари в експедицията, господата Пърси Норман и Алън Ландис. След много изпитания при спускането от Сиера де Пакароима, където открихме най-високия водопад на света, ние се добрахме до мястото, където Карао се влива в реката Карони. Два дни чакахме превозно средство по реката Карони да ни прекара на другия бряг, за да проучим местността, където реката Парагуа се влива в реката Карони. В тия два дни на чакане върху една скала нашите другари Пърси Норман и Алън Ландис станаха нервни, нетърпеливи, с разбити сърца, така че когато най-после се появи влекачът на тоя капитан и ни взе на борда си, нашите другари надушиха, че на влекача има нещо за пиене, и поискаха от капитана да ни продаде една каса джин. Изтощението след деветмесечно въздържане беше ги лишило от съпротивление и те от първата бутилка се напиха и продължиха още да пият. Нашите камиони се намираха в индианското селище, за там пътуваше и влекачът. Същата вечер пристигнахме в индианското селище на сигаросите. Там бяха се върнали вече и работниците, които ни придружаваха на Сиера де Пакароима и впоследствие ни напуснаха, оскърбени от Пърси Норман. Когато влекачът спря пред селището, Пърси Норман и Алън Ландис вече бяха толкова пияни, че трябваше да ги задържим насила да не слязат на брега между оскърбените индианци. Как са се отскубнали и кога са се нахвърлили върху индианците, никой не можа да ни обясни. Видяхме ги чак когато хората на капитана ги донесоха на влекача със смазани глави. Били са ударени с томахавки. След мъчителна агония те починаха, без да си възвърнат съзнанието.