Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
На следната сутрин вече всичко беше се усмирило и на палубата никой не ни обръщаше внимание. Взехме по един шезлонг и се изтеглихме и четиримата в една редица под кабината на капитана. Мислехме, че хладината, която идваше от движението на парахода, ще ни изцери от пиянството. Иван Горилата, Игор Незнакомов и Мартин Ларсензвеи мързеливо си шепнеха, Дивната растителност по десния бряг маршируваше пред нас и се губеше далеко в недостъпните крайречни джунгли. Там в постоянен мрак обитаваха хвърчащи мишки, които се явяваха над реката само нощем, за да ловят риба.
Тия мишки, големи колкото плъхове, имат мембранни ципи между предните и задните си крака, но ловят рибата само със задните си крака. Най-удивителното у тия гризачи е как те виждат в пълния мрак и никога не се сблъскват с никакъв друг предмет. Те имат своего рода радар. На втората нощ се движехме много близо до десния бряг. На палубата нямаше никакво осветление, за да избегнем комарите. Тогава за първи път видяхме тия хвърчащи мишки и ги помислихме, че са прилепи. Те бяха много. Прелитаха около нас и никъде не се удряха, а много изкусно заобикаляха препятствията. Това ни озадачи. Заинтересува се пръв Мартин Ларсензвеи и реши да хване една. Взе едно одеяло, замахна и захлупи една мишка, хвана я с края на самото одеяло и я внесе в кабината, където разгледахме тялото, зъбите и мембраните на опасния гризач. Подобен екземпляр досега не бяхме срещали никъде. Значи те живееха само във влажните и тъмни джунгли край реката Ориноко. Когато разпрахме тая чудна мишка, в стомаха й намерихме две малки рибки, каквито се намират само в заливите на Ориноко. Неволно станахме изследователи и на гризачи, каквито още никой не познаваше, защото по-късно в Каракас, когато поискахме да проверим за името на тия хвърчащи мишки, се оказа, че не ги познават още. Понеже бяхме запазили в бутилка уиски уловената мишка, ние я предадохме на университета заедно с двете рибки.
Капитанът нямаше време да се занимава с нас, защото трябваше да се навърта около венецуелския лоцман: по тия места имаше много подводни скали близо до бреговете. Около нас беше не река, а потоп, който на места се разливаше на три и повече километра, там, където скалите лежаха ниско. Бяхме загасили осветлението и разговаряхме колко още работи не познаваме оттатък демаркационната линия на Ориноко и Гвианската област на Венецуела, през която бяха преминали и по чудо се спасили. Неочаквано достигна до нас тътенът на подземно бучене и параходът почна да се надига. Подобно на ураган се понесе струя от силен вятър и след малко заплиска силен дъжд, придружен с мълнии, които разтърсиха въздуха. Почти цялата нощ се изливаше тоя буреносен дъжд, придружен от светкавици и гръмотевици. Тъмнината беше непоносима, непроницаема. Разрязваха я само мълниите, за да видим за момент как от черните облаци като из ръкав се изливаше тропическият дъжд. Това беше стихия от сили, които за няколко часа превърнаха цялата околност в море от кална вода. Беше щастие, че навреме напуснахме селището Палуа. Отпосле научихме, че реката Карони придошла неимоверно много и отвлякла всичко. Малкото спасили се стари индианци разказвали, че не помнят подобно наводнение да им е разказвано от техните деди. Успели да се спасят само ония, които стигнали скалистия бряг на Ориноко.
На сутринта непрогледна мъгла ни принуди да спрем сред реката. Камбаната на капитанския мостик постоянно биеше тревожно. Настъпи уплаха, като че ли идваше второто пришествие. Огромни вълни налитаха на парахода и стоварваха върху него всичко, което влачеха. Всички пасажери се скриха в кабините си. Затишието продължаваше, като че ли пред нас потушаваха изригването на вулкан. Всяка минута нивото на Ориноко се повишаваше и мъглата се сгъстяваше. Високи вълни заливаха палубата. Онемели от изумление, жените пищяха и се кръстеха. Ние се приютихме в салона на първа класа, след като заключихме кабините си, за да не изчезнат кожените чанти с диамантите. Едно безразличие, каквото сами ние не можехме да си обясним, ни беше обхванало и ни отличаваше от останалите пасажери. Нас просто ни увличаше настъпването на необичайната тъмнина от сгъстени мъгли. Като че ли не ни правеше впечатление постоянно засилващото се биене на параходната камбана. Застанали пред прозорците в салона съвсем сами, ние гледахме как мъглата се движеше, тласкана от вятъра. Невъзможно беше да напуснем салона. Нещо ни приковаваше така, както ни приковаваше нашата воля там горе на скалата, когато през нощта стана земетресението и пред очите ни изчезна реката Чурун. Изпитанията ни бяха само закалили и сега, когато в парахода никой не знаеше какво ще се случи следния момент, със спокойствие пълнехме лулите си. Без да разговаряме, наблюдавахме безучастно минаването на времето. Какъв смисъл би имало нашето безпокойство! Без нас светът нямаше да се свърши. Спасение отникъде не можеше да се очаква. Започна отново да вали дъжд, но тоя път без светкавици и гръмотевици. Той разпръсна мъглата. Настъпилата видимост ни разкри безбрежната вода, из която стърчаха скалистите брегове на Ориноко и далече залените низини и джунгли.