Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Бяхме се опазили досега. Трябваше ли накрая да станем жертва на жълтата треска или болестта на кръвното съсирване? Час по час се взирахме към прозореца в очакване на зазоряването.
Хоризонтът почна най-сетне да трепти и по широката река се появи отражението на гигантската слънчева спирала. В стаята нахлу дневната светлина, разгони всички гадини и очерта цялата мръсотия, отвратителна и воняща, в която бяхме прекарали нощта. Враждебността на нощта изчезна. Двете реки се разливаха на огромно пространство и навлизаха в джунглата. Пристанището, селището Палуа и кръчмата стърчаха над водата, оградени като оазис от хиляди палми и евкалиптови дървета. В ранното утро още всички спяха, когато ние отворихме вратата на хотела и застанахме с лице към изгряващото слънце. Мъглата се разнасяше и прохладният вятър я гонеше по водната шир към растителността по двата бряга. Възвърна ни се отчасти доброто настроение. Намирахме се на спасителния бряг на Ориноко, по която се движеха малки океански параходи.
Горе, в хотелската стая, бяха нашите кожени чанти, пълни с диаманти и изумруди. Какво повече можеше да ни тревожи? Ние притежавахме и късове чисто злато, каквото още никой друг не беше видял. Само мръсотията по телата ни измъчваше. Нямахме чисти дрехи и удобства да се освободим от нея. В Палуа нямаше магазин за дрехи. Индианците с тяхната пословична нечистоплътност не се нуждаеха от тях.
Чувството на освобождение от животинската напаст и прекрасният пейзаж ни настройваха благодушно и оптимистично. Ориноко спокойно течеше надолу: огромна маса от кална вода, в която алигаторите и кайманите изскачаха от време на време, гмуркаха се и ревяха. Усещахме как у нас расте нетърпението час по-скоро да се махнем от това място. Преливащият океан от кална вода в двете реки опираше само на няколко метра от нозете ни. Отвратителната миризма на хиляди гниещи животински остатъци далеч не хармонираше с настроението ни.
Наоколо не се виждаше човешка душа, от която да разберем нещо относно движението на параходите. Всичко спеше, преситено от физически и морални страдания. На това именно се дължеше гневът на Иван Горилата. Него го възмущаваше тая леност у местните индианци, отдали се само на пиянство и разврат. Окупирани от една шепа негодници, те бяха научени само да крадат, да лъжат, да продават дъщерите си на минаващите моряци. Нямаше нищо, което да ги издигне и направи полезни. Палуа беше вертеп, селище и пристанище, където спираха всички параходи и влекачи, отиващи към Сиудат Боливар по Ориноко и към селището на индианците сигароси по реката Карони. Палуа беше със своите стройни палми и кръчми истинска градина на ужаса, в която цъфтеше само едно цвете — цветето на злото; затвор, от който мъчно можеше да се избяга. Италианецът кръчмар и неговите помощници — двамата полицаи креоли на пристанището, бяха правителството, което управляваше цялата област около устието на реката Карони.
У тия хора не съществуваше срам и ние бяхме принудени да слушаме най-гнусни предложения срещу нашите американски долари, с които заплащахме бутилките джин и престоялите рибни консерви. Десет пъти беше малко да ни безпокоят през нощта с долни предложения кръчмарят или полицаите креоли. Мартин Ларсензвей по едно време се ядоса така много, че когато някакъв пиян полицай поиска да ни изпрати някаква си прочута танцьорка, той го хвана за врата и го запрати надолу по стълбите. Ако още някой беше се осмелил да ни безпокои, той положително щеше да получи една дузина сачми в тялото си от Иван Горилата и Игор Незнакомов. Те бяха така наежени от нахалните гадини, които не ни оставяха на мира, че бяха готови на всички крайности. Тук неписаният закон на силата раздаваше единствено правосъдие, безнаказано. Алигаторите и кайманите унищожаваха всички улики. Нашето принудително престояване в кръчмата и селището Палуа ни разстрои повече, отколкото можеха да сторят това десетте месеца на слизането от водопада „Момина вежда“.
Едва към десет часа италианецът благоволи да стане и да ни покани на закуска. Подпухналото му от пиянство и пороци лице показваше, че още не се е наспал. Неговият полумъртъв мозък не работеше нормално. Ноздрите му свиреха, скъсаните му крачоли се развяваха на босите му крака. Сутрешната му работа започна с една хаванска пура, голяма чаша уиски, която наля в друга, пълна с бира. Докато кръчмарят се чудеше какво да ни предложи, пред пристанището спря грамаден трихилядитонен бразилски параход. Огрян от слънчевите лъчи, той събуди всичко живо в селището Палуа. На предната палуба стоеше капитанът и ни наблюдаваше, защото ние, четиримата бели, ярко изпъквахме сред тълпата индианци, креоли и лентяи от неизвестен произход, явили се бог знае откъде да си предложат услугите при товаренето на планината от сандъци на кея. Капитанът разбра, че не принадлежим към населението на Палуа, поздрави ни вежливо и след като и ние му отговорихме по същия начин, слезе да се запознае.