Съкровищата на Дяволската планина

Към обед сирената на влекач прониза заспалия въздух. Сграбчихме пушките си и зачакахме да се появи нашият спасител. Нашето относително спокойствие изчезна, Почнахме да нервничим. Сигурно влекачът беше още далеч. Той се движеше срещу течението и до нас беше стигнало само ехото. Ще ни вземе ли неизвестният влекач или ще продължи пътя си нагоре? Съмнението ни караше да полудяваме. Водата на прилива се увеличаваше. Минутите на очакването ни се струваха много дълги. Черни дъждовни облаци се спуснаха от запад и закриха слънцето. Далече от някакъв завой на Карони се повтори свиренето на сирената и ни прикова в черупката на трескавата надежда. Колко далеко беше влекачът — не знаехме… Нетърпението все повече ни завладяваше. Чак когато се спусна нощта, на хоризонта се показаха фаровете на тайнствения влекач. Беше същият, който ни прибра при устието на реката Карао, Злокобният влекач, който ни достави фаталната каса о джин. Той пътуваше в обратна посока към селището на сигаросите.

Струваше ни се, че е изминал цял век, откакто чакахме влекача. Фаровете осветяваха две ивици върху водната повърхност. Те се плъзгаха и сочеха накъде се движи железният корпус на нощния фантом. Когато той се показа зад стройните палми, ние му изпратихме една след друга четири червени ракети и почнахме да гърмим във въздуха. Вековният сън на реката беше нарушен. Обаче куршумите ни предизвикаха тревога на палубата на влекача. Помислили, че стреляме върху тях, там загасиха фаровете и станаха невидими. Веднага Иван Горилата се спусна долу, донесе един от петромаксите, постави му рефлектор и го насочи към отминаващия влекач, освети го и му изпрати зелена ракета да спре. Както разбрахме после, капитанът на влекача не Предполагал, че може да се намираме още по тия места, и си помислил, че го нападат бандити, каквито има по реката Ориноко. С хитра пресметливост, щом видял зелената ракета, той заповядал да спрат дизеловия мотор, оставил влекача и шлеповете да бъдат понесени от течението и с ловко маневриране ги докара към брега. Поради буйната растителност влекачът пусна котва далеч. Капитанът и двамина от неговите пирати ни откриха с една малка лодка, която затъна в тинята. С викане до прегракване се разбрахме, че трябва да ни вземат на влекача, преди реката да ни е отвлякла. Що се отнася до камиона, него го подарихме на хищниците. На няколко пъти пренесохме целия си багаж на шлепа, като скрихме в одеялата кожените чанти с диамантите. Силната река се опитваше да ни отнесе по течението, но здравите ръце на пиратите ни спасиха от удавяне. Влекачът беше спрял до едни храсталаци с фантастична височина, в които се улавяхме, за да не ни обърне силното течение. Светлинките на фаровете мигаха. Нашите два петромакса силно осветяваха палубата. Капитанът ни разглеждаше с удължен поглед и непрестанно дъвчеше отвратителния си тютюн. Беше пиян и от края на устните му изтичаше кафява течност. С нахално пренебрежение той каза: