Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
Нежна и тиха усмивка играеше по лицето на момичето. Изведнъж над вълните на Ориноко се разнесоха трелите на възхитителния й глас. Славеят на Андите, както я наричаха, пееше за любовта. Този глас с вълнуваща сила пробуди у всички ни нежни спомени, докато неочаквано се изля в горчивината на някаква скрита мъка. До края на пътуването Иван и индианката не се разделиха. В Сиудаг Боливар Славеят на Андите не го напусна, докато не получи от него обещанието да се срещнат в Каракас, където тя даваше концерт.
Към пет часа следобед параходът спря на пристанището в Сиудат Боливар. За щастие на пристанището беше и влекачът, който ни докара в пристанището Палуа, същият, който пренесе до устието на реката Парагуа ранените от индианците Пърси Норман и Алън Ландис, Сега точно той ни трябваше. Намерихме неговия капитан и се уговорихме вечерта да прекараме заедно.
Излъгахме го, че искаме да му се отплатим за услугата, загдето ни е прибрал. Всъщност, налагаше се да го имаме подръка да свидетелствува пред английския и американския консул.
Дипломатите, особено англосаксонските, винаги могат да се снабдят с обвинителен материал и ние можехме да загазим. За да смекчим опасността, ние решихме да заплатим на тоя пияница една голяма сума, стига да успеем да се освободим от всякакви подозрения.
Щом се разделихме със Славея на Андите, ние се заловихме с капитана на влекача. Повикахме една кола, натоварихме багажа си, състоящ се от шест кожени торби, увити в одеяла, в друга кола натоварихме вече полупияния капитан на влекача и до него Иван Горилата и Игор Незнакомов да го пазят.
Отседнахме, както обикновено, в хотел „Марони“, където ни познаваха. Един по един се сменявахме в банята. Нямахме време за губене да излизаме от хотела, за да си купим нови дрехи, затова се задоволихме с нещата, които ни беше дал капитанът на парахода. Трябваше на всяка цена да запазим до сутринта капитана на влекача и в единадесет часа да го представим в дипломатическите представителства.
Разположени един срещу друг около масата в ресторанта на хотела, отрупана с всевъзможни закуски и бутилки, ние петимата се гледахме, незадоволени от изобилието. Пияната глава на капитана започна да се проявява. Загледан в съседната маса, той кръстосваше погледа си с една напудрена дама, която не се стесняваше да му намига, Това обаче застрашаваше нашия проект. Намеренията му ставаха все по-явни, колкото повече се наливаше. Положението ни ставаше недостойно и опасно. Дамата почна да се хили и да му прави разбираеми знаци, на които пияният капитан се улови като шаран на въдица. За да избегнем усложненията, помолих Иван Горилата да направи всичко възможно и да разкара тая продажна личност, преди да сме загубили следите на нашия свидетел. Съобразителен, Иван Горилата бутна една бутилка върху себе си, заля се с вино и скокна. Разтича се главният келнер да го изтрива, но Иван Горилата го смушка да го последва. След пет минути дамата се надигна от масата си и повече не се върна. Иван Горилата дал два долара на главния келнер и той я изгонил от ресторанта. Останалото се нареди лесно.
Пиянзалян, капитанът на влекача остана да спи в хотела. Уговорихме се, че ще му предложим сто долара, ако каже на консулите как Пърси Норман и Алън Ландис пияни нападнаха индианците и получиха смъртоносните удари с томахавки по главите.
Иван Горилата се премести за всеки случай да спи в същата стая с капитана на влекача. Ние само се засмяхме на тоя парадокс. Влюбеният в такава прекрасна жена Иван Горилата тая нощ имаше задачата да пази един пропаднал пияница.
Сутринта проливен дъжд ни арестува в хотела. Капитанът се опита да влезе във връзка с пристанището, увери се, че влекачът е на мястото си и седна да закусва с нас. Очите му се затваряха, отпускаше главата си встрани и бърбореше проклятия срещу дъжда. Обратно, в нас се вливаха нови сили. Понеже на масата нямаше никакъв алкохол, който да окуражава разкисналия се пират, поръчахме една бутилка уиски и сода. Трябваше да няма никакви препятствия по пътя на нашата дипломатическа дейност. Наблюдавахме го как обърна първата чаша уиски без сода, поотърси се, защото алкохолът мина по всичките му жили, и започна гласно да мечтае за снощната дама от ресторанта. Оставихме го да фантазира, каквото си ще, и след това направо му предложихме сто долара, ако отиде с нас пред американския и английския консул и разкаже какво се случи с Пърси Норман и Алън Ландис. Като чу, че става въпрос за сто долара в банкноти, пияницата отвори гурелясалите си очи и поиска по-висока цена. Това бяха скъпоценни секунди за пиратското му щастие, защо да не ги използува. Капитанът искаше да бъде честен към себе си и да извлече максимална полза.