Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Така у нас имаше години, в които побързаха да откъснат хумористите и да ги направят детски автори, критици, литературни вехтошари, киносценаристи. Защото ако ги оставеха «да се развият», с времето щяха да станат сатирици.“
Но Живко Сотиров, чест му, нито за ден не изневери на изначалния си сатиричен талант, бавно и с усърдие събираше (а и печаташе във врачанския вестник „Отечествен зов“) своите оригинални хрумвания, част от които вървяха сред народа без да носят името на своя автор… Тези, дето сега се пишат по-попове от папата, и говорят как нищо не им позволявали да кажат, нека знаят, че Живко Сотиров почти във всеки брой напомняше за неща като в тази „Приказка за гвоздей“:
„Той беше един много тъп гвоздей.
Но го наложиха отгоре.
После, като го разбраха — започнаха да го бият. Тъй го биха, че той сега стои непоклатимо.“
„Здравей, пише ми Живко на 14 октомври 1975 г.
Не цъкай, не обръщай листа — да се чудиш аз ли съм, как съм се сетил. Аз съм. Жив и здрав съм. И малко нещо човек (жена ми най-после тръгна на рейс — с кораб «Велико Търново» — за два месеца) Ама недей поменува на брат ми, че току виж — майка долетела. Нека си почине женицата. Ние сме и тримата — бомба… (тук след като обявява излизането на книжката си «Приятел с когото да си помълчиш», продължава). А иначе какво да ти реча — мааме. Диверсията трепере от назе и от ладовината. А у дом — не е за разправяне — като че ли два тайфуна и три урагана са минали и всичко са увършале. Заран тръгват на детска градина, нийната си, отремонтирана. Вечер ем сакат приказка за лека нощ, ем не сакат лампа да нги свети. И я чукам плешива глава — мъча се да ги мисля — е така, кво дойде у глава. Ако ми хареса — като заспят — ставам да го щракам на машинката.
… А що «Септември Краводер» е паднал така лошо от «Околчица» (Ангел Петрова Моравица)?? Четох у «Зов» и си представях Ангел къ върви като шушлинка по шушон.
Вие как сте у дом. Какво питам — знам първокласничка какво е. Лена и сина ти сигур само на пръсти одат — да не пречат. (Барабански дип неще, нали?)
Много, много поздрави на всички тех и на лелята. А ако взема да изреждам другите, дека ме поменуват при сека кока-кола — лист нема да стигне“.
Пише Живко полусериозно, на шега, като знае, че човека отсреща се нуждае от тази негова човешка „разредка“, за да може да понесе своите си тегоби. И се присмива и над себе си, ала дълбоко някъде все търси същността си — своята и на човека. Това толкова велико и толкова неясно „обществено животно“. Тъкмо е писал за излязлата си книжка, изпратил е откъс от нея за вестника, а пише парабола, точно обратна на действията си: „Зърното мълчи. Сламата шуми.“
Праща ми картичка:
„Ето ме най-после в Одеса.
Вие какво, маате по задачите. И я маам!
Хубаво е — Одеса се нуждае от градски вид, придаван от криводолчани.“
А междувременно, някъде между двете коли или кафета, ще вземе писалката и ще нанесе на тефтерчето: „Вече не ме плаши Оня свят. Знам, че не е по-страшен от Тоя“.
Той и телеграма изпрати в Криводол, когато се получи указа на тогавашния Държавен съвет, че Криводол става град. И в нея пишеше, че праща „три вагона бомбета“ за новите граждани.
Там, в родният му Криводол го обичат. Знам с каква загриженост, с какво бащинско чувство говореше за него Димитър Диков, председател на читалището и дългогодишен учител и директор. Какво топло отношение имаше поета Траян Първанов. Как го имаха за своя „емблема“ хората от популярния през миналите години не само в Криводол и не само във врачанско Естрадно-сатиричен състав. И тези, които възсъздаваха толкова оригиналния, и смея да кажа с чисто криводолска марка Песипонеделник.
Живко Сотиров създава хумор ежедневно. Чете нещо във вестника, или слуша постоянната политическа говорилня, а на листчето изписва:
И както си дрънка, талантливият син на Криводол много късно стана член на Съюза на българските писатели, независимо, че съставът на последния се пълнеше и от бездарни и „средно талантливи“ хора. Неговите „шарени“ мисли, приказки и притчи, неговите „усмивки“ също имат „заслуга“ за късното му признание.
Живко Сотиров знаеше, че един Съюз не може да те направи талантлив, както и не може да ти отнеме таланта.
Неговата книга „Усмивки за всеки ден“ е може би първата книга за XXI век. Тя бе чудесен новогодишен подарък и за българските читатели.
Нали знаете, че бащиното име на Живко е Тодоров — както обичаше да казва в годините до 1989-та — Тодор Живков, но наопаки. Та сега и аз да се възползвам — Живковата книга е събирана през годините мъдрост. Събирана с много любов и поднесена като календар — за всеки ден от годината. Той не се страхуваше от „усмивките“ си през тоталитарното време, не се страхува и сега. Щото е скорошна например тази: „И новите «барабанчици» на епохата се оказаха тъпанари“. И тъжното: