Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Книгата „65 петолъчки“ получих през октомври 2002 г. Заедно със следните редове:
„Маринко ми,
Както беше рекъл Живко Сотиров от Криводол: «Щуравите живеят дълго и дочакват какво ли не — даже книгите на живота си да видят, преди да склопят очи.» Та така и тия 65 петолъчки за 65 годишнините ни — моята лани, на Братлето — тая есен — нали и петолъчките се броят наесен.“
„65 петолъчки“ (след „Усмивки за всеки ден“, излязла през 2001 година) е ново доказателство за яркия сатиричен талант на Живко Сотиров.
Какво има на върховете на тези „изострени“ петолъчки, които авторът сам определя като „Хуморът е росата за душата, сатирата — сланата“? Има сърцето и вечният оптимизъм на Живко Сотиров, които могат от всичко в този свят да изведат сълза за утеха и спасителна усмивка. И да ни преповтарят вечния урок — че безизходна е само глупостта, а за прозорливият винаги и от всичко има изход.
Ето на първия връх на петолъчката:
На втория връх на петолъчката: „И обувка да си, без «връзки» си за никъде“.
Трети връх: „Как да те помоля «Мръдни си пръста за мен!», като пръстът ти е на спусъка?“
Четвърти връх: „Постлаха пътя му с рози! Пък той бос, бос, бос…“
Пети връх:
И преди тези, дето искаха да премахват петолъчките като символ, без да разбират действителния им символ, Живко подхваща върховете на другата си петолъчка:
Първи връх: „Как да я туря до сърце, като е змия?“
Втори връх: „Като ни докарахте до просешка тояга, не помислихте ли, че можем да ви почнем с нея?“
Трети връх: „Защо като слушаме Запада — западаме?“
Четвърти връх: „Защо направихте средната пенсия като средния пръст — само да се показва?“
Пети връх: „И до края ли такава ще е участта ми: да съм «трън в очите» на безочливи?“
Няма да цитирам всичките Живкови петолъчки. Те бодат очите на тези, дето ни доведоха до този хал, но пък са балсам за душата на обикновения човек:
— „И ще дойде Ден и Последните ще станат Първи «сиромаси».“
— „У нас престъпниците вече са три вида: дребни — циганизирани, едри — организирани, висши — избирани.“
Живко Сотиров има усмивки за всеки ден и за всеки от нас. Ние, неговите приятели, и всички читатели можем само да сме му благодарни за това.
Но освен усмивките, той носи и една особена радост за децата и детството. И им подарява Мечтата и в най-трудните български дни.
„Лесно ви е на вас. Стане ли тъмно, кой по-рано, кой по-късно — ляга да спи. Спокойни сте — имате си креват, имате си възглавници и топли завивки. Завивате се, затваряте очи и…
Но, право да си кажем, едва ли има момче или момиче, което, щом си легне веднага да заспи.
Изгасят ли лампата мама и татко, вие отваряте очи, гледате в тъмното, виждате какви ли не работи. А хич и през ум не ви минава: къде ли нощува Мечтата? Има ли си креват, възглавница, одеяло, топло ли е в стаята й, както е топло във вашата?
Чакайте, чакайте, ами — да, вие веднага ще запитате: Какво е това мечта? Какво ли? Нека всеки си я представи. Гледаш например как самолет лети високо-високо. Искаш да бъдеш в него. И то — непременно като летец. И веднага се озоваваш в самолета. И то — като летец. Или пък виждаш — кораб пътува далече-далече в Морето. И неусетно пожелаваш да станеш моряк. Но не какъв да е, а Капитан. И веднага си на кораба. Или пък гледаш чичкото, който продава сладолед — такъв, със шоколад. И изведнъж в устата ти започва да се топи сладоледът. Става ти сладко-сладко. И никак не е студено. Или…
Но тъй може да продължаваме до утре.
Навсякъде ни води мечтата. Тя е толкова мъничка, че като се хване за слънчев лъч, може да се спусне чак в сърцето на човека. Хареса ли й там — и остане — това е най-хубавото. Защото, започнете ли да мечтаете, от сърцето, което мечтата е превърнала в мъничко слънце, изгряват лъчи. Срещнат ли друго момче или момиче, влизат в техните сърца.
И все пак — ще кажете — като стане тъмно, къде нощува Мечтата, а?
Точно това искам да ви разкажа.