Сгушвам се в гнездо на облак,
ще поплача тихо…
Свършиха се думите за стихове.
Пиша вятъра,
Заплитам го в косата
на небето.
А небето се целува със земята.
като в театър.
……
Същото е, като утре,
като после, като винаги…
Същото е, ще кажа аз на младата и пренадарена от природата поетеса Яна Кременска, като живота. Със адските му тревоги, тъги и неволи, с безпътието понякога, но и с безкрайната му красота, на която толкова рядко хората обръщат внимание, забравяйки, че възможността да я откриват и да й се радват се дава в един единствен, еднократен човешки живот.
Завършвайки си позволявам да твърдя, че Яна Кременска е един от редките и прекрасни цветове на българската поезия. И дано Бог и тя самата го опазят, за радост на ония души, сърца и умове, които в крехката и възвишена лъчезария на поезията намират ориентири в пътя и опора за съществуването.
2003 г.
„Килерът“ на Людмил Рашев — светъл хол за поезия
На пръв поглед той е „малко отнесен“, много непрактичен, нерешителен, немъжествен, сравняван с поетите от неговото поколение.
На пръв поглед той загуби много време, години, загледан в един неголям по обема си „килер“ в непрактичното свое земно жилище.
На пръв поглед с такъв другар ще ти е трудно в пътя, а ако е съперник — е лесен за отстраняване или побеждаване.
На пръв поглед… Но само на пръв поглед е такъв човекът и поетът Людмил Рашев.
… Няколко години преди промените прочетох стиховете на млад стрелочник. Имам брат жепеец, „ръководител движение“, знаех каква е житейската трудност на човека — стрелочник. Може би това спомогна за по-голямата ми отзивчивост.
След като беше представен пред обичащите поезията, след публикации в сп. „Пламък“, в. „Пулс“, в. „Литературен форум“, алманах „Околчица“ и други литературни издания, започна тиха и уморителна „лабораторна“ работа. Всяка дарба има необходимост от продължително самовглеждане, от „шлифоване“, от изясняване на личния глас и формата, необходима за този глас.
